“Пешеходецът ме блъсна и падна под автомобила.”

“Като се връщах, уцелих друга къща и се блъснах в дърво, което не ми принадлежеше.”

“Другата кола се сблъска с моята, без да предупреди за намеренията си.”

“Мислех, че прозорецът ми е отворен, но се оказа затворен, когато пъхнах главата си през него.”

“Сблъсках се със спрял камион, който идваше отсреща.”

“Един камион влезе на заден ход през предното ми стъкло и удари жена ми по главата.”

“Този човек беше едновременно навсякъде по платното. Трябваше няколко пъти да лавирам, преди да го блъсна.”

“Ударих телефонната будка, докато се опитвах да убия една муха в колата, която ме тормозеше.”

“Шофирах от 40 години, когато заспах на волана и така се стигна до катастрофата.”

“Отивах на лекар с проблеми в задния ход, когато коляновият ми вал отказа и бях принуден да катастрофирам.”

“Като наближавах кръстовището, внезапно се появи знак на такова място, където никога не е имало знак STOP. Не можах да спра навреме, за да избягна сблъсъка.”

“Бутнах пешеходеца на заден ход, защото не исках да ударя предната броня.”

“Автомобилът ми беше законно паркиран, когато блъсна на заден ход другата кола.”

“Невидима кола се появи от пустошта, удари автомобила ми и изчезна отново.”

“Казах на полицията, че не съм ранен, но когато свалих шапката си, установих, че имам счупен череп.”

“Сигурен бях, че старецът никога няма да стигне до отсрещния тротоар, когато колата ми го застигна и го блъсна.”

“Пешеходецът не знаеше в каква посока да поеме, така че аз минах през него.”

В досегашната си кариера Moby е направил над 3000 концерта. Дори споделя, че песните от новия албум Destroyed са композирани късно през нощта в хотелски стаи навсякъде по света). Музиката на Moby звучи в стотици филми, между които „Жега” „Всяка една неделя”, “007: Винаги ще има утре”, „Плажът” и много други.

Moby работи в тясно сътрудничество с много благотворителни организации, сред които Humane Society и Institute For Music and Heurologic Function. През 2007 издава албума Mobygratis, включващ музика, която независими кино продуценти могат да използват безплатно.

През май тази година Moby ще издаде през собствения си лейбъл Little Idiot, новият си, девети по ред студиен албум, наречен Destroyed. Книжката към него ще съдържа фотографии, направени от самия него. Албумът в комбинация със снимките, ще предложи един интимен поглед към света на американския артист и неговия творчески процес. На официалната му интернет страница – moby.com вече са качени за безплатно сваляне три песни от предстоящия албум. Те са обединени в EP със заглавие Be The One. Към всяка една от песните Moby е режисирал и кратко филмче. Песни от Destroyed ще слушаме на живо на 13 август на Spirit of Burgas 2011.

текст: Saint Eugenius, фотография: Spirit of Burgas, www.spiritofburgas.com

]]> http://meanstream.info/mobylization-for-burgas/feed/ 647 http://meanstream.info/spirit-of-leftism/ http://meanstream.info/spirit-of-leftism/#comments Sat, 16 Jul 2011 18:13:39 +0000 St. Eugenius http://meanstream.info/?p=332 Leftfield – едно от най-големите имена на електронната музика в света, e хедлайнер в третата вечер на основната сцена на Spirit of Burgas 2011. Стартирал в края на 80-те, когато…

20 минути след първата доза (50ug)

Наблюдаващият лекар отбелязва – пациентът избира да започнете да рисува с въглен. Експериментален доклад – “Състоянието е нормално… не се наблюдава ефект от наркотика все още”. 

85 минути след първата доза и 20 минути след като втората доза е била приложена (50ug + 50ug)

Пациентът изглежда еуфорично. ”Мога да ви видя ясно, толокова ясно. Това… ти… това е всичко… Имам малък проблем в това да контролирам този молив. Изглежда, че иска да продължи напред”. 

2 часа и 30 минути след първата доза

Пациентът изглежда много съсредоточен върху рисунката. “Контурите изглеждат нормално, но много живи – всичко променя цвета си. Моята ръка трябва да следват смелите извивки на линиите. Чувствам се така, сякаш съзнанието ми е разположено в тази част от моето тяло, която е активна в момента – моята ръка, моят лакът… моят език”.

2 часа и 32 минути след първата доза

Пациентът изглежда увлечен от своя блок с хартия. ”Опитвам друга рисунка. Контурите на модела са нормални, но сега тези на рисунката ми не са. Очертанията на ръката ми стават твърде неестествени. Това не е много добра рисунка май, а? Предавам се – ще се опитам отново…” 

2 часа 35 минути след първата доза

Пациентът започва бързо с друга рисунка. ”Ще направя тази рисунка без да прекъсвам линията… без да спирам… една линия, без прекъсване!” След завършване на рисунката пациентът избухва в смях, след това започва да изглежда разревожен от нещо на пода. 

2 часа и 45 минути след първата доза

Пациентът се опитва да се покатери върху кутията, и като цяло е развълнуван и тревожен – отговаря бавно на предложението дали би желал да направи още няколко скици. Станал е до голяма степен безсловесен. ”Аз съм… всичко е … променено… те се обаждат… лицето ти… преплетени… кой е …” Пациентът си мънка едва доловима мелодия (звучаща като “Благодаря за паметта”). Той променя техниката, с която рисува, на темпера.

4 часа и 25 минути след първата доза

Пациентът се оттегля към леглото, прекарва около 2 часа лeжейки, размахвайки ръце във въздуха. Завръщането му към кутията с материлаите е ненадейно и бавно, сменя техниката с писалка и акварел. ”Това ще бъде най-добрата рисунка, като първата, единствено по-добра. Ако не съм внимателен ще изгубя контрол над движенията си, но аз ще се справя, защото знам. Знам” – (тази дума се повтаря много пъти). Пациентът нанася последната половин дузина корекции по картината, докато в същото време тича напред-назад из цялата стая.

5 часа 45 минути след първата доза

Пациентът продължава да се движи из стаята, пресичайки пространството в сложни вариации от движения. Минава час и половина преди отново да седне и да рисува – той изглежда над въздействието на наркотика. ”Мога да почувствам коленете си отново, мисля, че започва отново да изчезва. Това е доста добра рисунка – този молив е толкова голям, че е трудно да го държа” – (той държи пастел).

8 часа след първата доза

Пациентът ляга на леглото.  Молим го за една финална рисунка, която той изпълнява без всякакъв ентусиазъм. “Нямам какво да кажа за тази последна рисунка, лоша е и безинтересна, сега искам да се прибера вкъщи”.

източник cowboybooks.com.au

Няма нищо присъщо на нашата професия, което да ни кара да подкрепяме заслужаващи си каузи, да промотираме добри неща, да избягваме визуалния шум. Такава отговорност може би съществува в нас като хора. Когато обмислях собствените си причини да съм жив, да ставам сутрин от леглото, може би щях да напиша следното: 1. Стреми се към щастие 2. Не наранявай никого 3. Помагай на другите да постигнат същото. Сега бих променил тези приоритети: 1. Помагай на другите 2. Не наранявай никого 3. Стреми се към щастие.

Моето студио беше заето с готини проекти, с неща, които дизайнерите обичат да правят – като да правиш корица за книга на Дейвид Бърн. Прекарвахме си добре, докато ги правехме и понеже продуктите и събитията, които промотираха тези работи бяха добри, не мисля, че сме наранили някой, който е дал пари за тях. Едно от многото неща, които научих в годината ми без клиенти (година, заделена само за експерименти) беше, че бих искал част от моето студио да започне да прави вместо готини неща, неща със значение.

Графичният дизайн на 80-те беше доминиран от въпросите за оформлението, от лайфстайл списанията – време, в което The Face на Невил Броуди беше голямото събитие. 90-те бяха доминирани от въпросите за типографията, четливостта и подреждането на слоевете, а доминантната фигура беше тази на Дейвид Карсън. След като видни личности като Питър Севил наскоро заговориха за криза на непотребното и започнаха да се оплакват от факта, че съвременната култура е ежемесечна, може би най-накрая се появи място и за съдържанието, за въпросите относно онова, което правим и за кого го правим. Невероятното отражение, което имаше манифестът First Things First върху моята професия, определено сочат в тази посока.

В първото изречение на първата страница на книгата Design for the Real World на Виктор Папанек четем: Има професии, които са по-вредоносни от индустриалния дизайн, но те са твърде малко. И вероятно само една професия е по-лицемерна: рекламния дизайн. Убеждавайки хората да купуват неща, които не им трябват, с пари, които нямат, за да впечатлят другите, на които не им пука, той вероятно е най-мошеническото занимание, съществуващо днес. Знам, че лошият дизайн може да навреди на нашия живот. От проблемите, които малко късче лоша типография предизвика във Флорида, до ненужния спам и свръхпроизводството на опаковки, лошият дизайн прави света едно по-трудно за живеене място. В същото време, силният дизайн за лоши каузи или продукти може да ни навреди дори повече.

добър дизайн + лоша кауза = лошо
Свастиката. Вземете просто за пример от този стар и мощен символ и неговото превръщане в много успешна програма за изграждане на идентичност, проведена от нацистите. Кръстът. Контекстът е от най-голямо значение: християнският кръст е имал едно значение в Европа през XVI в. и съвсем друго в Индия в XX в.

лош дизайн + добра кауза = добро?
От друга страна, лошият дизайн за добра кауза може въпреки всичко да е добро нещо. Ние направихме логото за Концерт за Ню Йорк, огромно благотворително събитие в чест на пожарникарите и полицаите, в който участваха и Пол Макартни, Мик Джагър, The Who. От гледна точка на дизайна, статуята на свободата свиреща на китара е изтъркано клише. Предполагам, че логото няма много общо със събраните над $20 млн. за фондацията „Робин Худ”, всъщност, една малка част беше събрана чрез логото под формата на продажба на сувенири.

как да бъдеш добър?
Трябва ли помощта по дефиниция да бъде себеотрицателна? Позволено ли ми е да получа нещо от самия себе си? Ако помагам, разрешено ли ми е да се забавлявам докато го правя? Четох интервю с английски арт директор, обсъждащ своята спечелила награди рекламна кампания за една асоциация на слепите, чиято кампания е включвала едно поразяваща снимка на куче-водач с присадени човешки очи. Той спомена, че е знаел, че картинка със сладко кутре би събрала повече дарения за асоциацията, но е бил по-заинтересуван от това да печели награди. Той нямаше проблем с това си отношение. Когато GE дават 10 млн. за семействата на жертвите от WTC, ОК ли е за тях, че изглеждат добре, когато правят това? Или, един по-краен случай: ОК ли е за “Филип Морис” да дадат 60 млн., за да подпомагат различни благотворителни инициативи и след това да похарчат други 108 млн., промотирайки своите добри дела чрез реклами в списания? Ако сте бездомници и сте получили топла храна от “Сейнт Джонс” в Бруклин, една от организациите, при които са отишли парите, на вас въобще не ви пука дали хората, които са ви я дали след това ще надуват фанфари в своя чест. Макар, че това наистина е един безумен случай, нямаше ли все пак да е по-добре всичките 168 млн. да се хвърлят в обикновен рекламен бюджет? И защо толкова много звезди участват в благотворителни дейности? Преди пет години си мислех, че те просто искат да промотират своите кариери. Сега съм до известна степен по-малко циничен. Възможно е повечето от тях просто да са осъзнали, че парите/славата/успехът не носят обещаното удоволствие и търсят нещо по-смислено. Бедният Стинг практически разсипа кариерата си с цялото това правене на добро, превръщайки себе си от готиния вокал на Police в просто още един сантиментален бард, защитник на дъждовните гори. Откъде дойдоха критиките? Ако се подигравам на Стинг, карам ли другите звезди да се откажат да последват примера му и по този начин да допринасям за унищожението на дъждовните гори? Ако критикувам Стинг, трябва ли да имам по-добра идея как да помогна на света? Когато философът Едуард ДеБоно говори за ценностите, той ги подрежда в четири еднакви по значение раздела: Аз-ценности: его и удоволствие / Приятелски ценности: принадлежност към дадена група, не се изоставя/ Морални ценности: религиозни ценности, законите, общите ценности на дадена култура / Ценности на човешкия род: човешки права, екология. Аз често правя грешката да се съсредоточавам само върху няколко от тези ценности в собствения си живот. Ние всички сме чували за филантропа дал милиони долари за благотворителност и който бил истински задник по отношение на всичките си приятели. Или за пича, който е изцяло посветен на своето семейство и приятели, но кара Suburban и работи в АЕЦ. Или за самия г-н Бин Ладен: сигурен съм, че той е изцяло предан на своите религиозни ценности, както и на ценностите на собствената си култура, но наистина не му пука за човешките права. Цял живот трябва да се съобразявам и с четирите вида ценности. Мисля, че всеки има своята роля. Наистина няма значение дали съм кмет на Ню Йорк или правя дизайна на туристически брошури за Ню Йорк, или пък замърсявам улиците на Ню Йорк. Винаги можеш да си добър с колега в работата, да пратиш сладко писмо до мама, да обичаш Ани. Разбира се има различни степени на разделение. Спасителният работник от Ground Zero е директно въвлечен; когато аз правя дизайна на значка в подкрепа на кампания за набиране на средства в помощ на спасителния работник, аз съм с няколко степени по-малко замесен. Но като дизайнер може би работя два пъти по-добре, отколкото щях да се справям като спасителен работник. Докато обмислях тези въпроси преди половин година, ме поканиха да участвам в изложба на медия дизайн във Виена. Една от облагите, които съпътстваха изложбата беше правото на безплатна реклама върху цяла страница в най-добрия австрийски вестник – пространство, което можех да използвам както намерех за добре. Имах идея за пакет, който може да се използва в зони на големи катастрофи, земетресения и други подобни. По това време наивно си мислех за далечни места, Индия и Африка, без дори и за секунда да си помислям, че моят Ню Йорк може да се превърне в зона на най-голямата катастрофа. В основни линии това е голям, плитък подобен на Lego блок, съдържащ основни храни като мляко на прах, вода, сушена риба, ориз. След като храната бъде изконсумирана, празният пакет може да бъде напълнен с пясък или кал и използван като тухла при построяването на убежище. В рекламата обяснявах идеята и молех другите дизайнери, производители на опаковки и организации за подпомагане да сътрудничат. Отговорите пристигнаха в лаптопа ми незабавно. Много бяха от студенти, които просто искаха да помогнат, няколко – от австрийски компании за опаковки, заинтересувани от участие и много – от дизайнери и архитекти, предлагащи идеи. Освен това, беше и възможност да се почувствам добре и да изглеждам ОК в своите очи: загриженият дизайнер. Сред всички позитивни отговори имаше и един агресивно-негативен. Написалият го, заявяваше, че това е абсолютно най-лошата идея, която някога е виждал в този контекст, че това е случай, в който се прави дизайн на бедността, просто откровено глупава и издаваща невежество идея. Наистина се изнервих. Не съм свикнал моята работа да бъде толкова мразена. Може би трябваше да продължа да правя обложки за CD. Писмото ме подканваше бързо да се свържа с организациите за помощ и в последствие проведох дискусия с директора на Подготовка за спешни случаи в CARE, най-голямата от всички такива организации. Оказва се, че в спешни случаи CARE купува храна, където е възможно в непосредствена близост: по този начин няма нужда от опаковане, има по-малко боклук, избягват проблемите при доставката и храната съответсва на местните вкусове. Същия начин на мислене се отнася и до убежищата: за всички е по-изгодно да се използват, колкото се може повече местни строителни материали. CARE просто доставя някои допълнителни материали като пластмаси или метални пластини и използва изобретатетлността на населението. В резултат се получават здрави, по-добре построени убежища. Оказва се, че онзи, който ме критикуваше е бил прав: това е една глупава идея. Ето защо: Трябва да бъда част от организация, част от един проблем, за да мога да предложа решение. Правенето на добро отдалеч, като турист, не върши работа. Междувременно в Ню Йорк бях в центъра на бедствието, вече не бях турист. Една от задачите беше създаването на символ, който може да спомогне набирането на средства от различни благотворителни организации, сполетени от последните събития. Нашата идея беше за значка, направена от останките на WTC, парче метал, което е отказало да бъде разрушено. След бедствието при WTC бяха извозени над 1 млн.т. отломки и превозени с камиони и баржи до площадката Fresh Kills в Стейтън Айлънд. Планът е това да се превърне в широкомащабен проект. Можем да съберем $1.5 млн. като продадем 100 хил. значки.

добър дизайн + добра кауза = добро

По-голямата част от сегашния графичен дизайн, правен от професионални компании, се използва, за да промотира или продава, което е добре, но дизайнът може да прави много повече.

дизайнът може да обединява
Франсоа Хопкинсън, писател, артист и един от онези, подписали Декларацията за независимостта на САЩ, е направил дизайна на американския флаг (но никога не е получил пари за това).

дизайнът може да ни помогне да си спомним
Кулите от светлина на Джулиан Лавардиер и Пол Миода, предложени като временен мемориал при Ground Zero, WTC са красив емоционален отклик. Те са призрачни, можем да ги усетим макар те вече да не са тук.

дизайнът може да улесни нашия живот
Всеки, на който се е налагало да купува билети за нюйоркското метро ще се съгласи, че Metro картите улесниха начина по който се придвижваме из града.

дизайнът може да накара някого да се почувства по-добре
След като направихме дизайна на CD обложката за Rolling Stones, се появи известен интерес у пресата в Европа и няколко австрийски и германски тв канала дойдоха в Ню Йорк за интервю. Това беше точно по времето, когато моята майка празнуваше 70-ия си рожден ден. Аз направих тениска с надпис: “Скъпа мамо! Пожелавам ти страхотен Рожден ден!” и я носих по време на интервюто. Австрийския канал се съгласи да излъчи интервютата точно на нейния рожден ден. Мама се почувства по-добре.

дизайнът може да направи света едно по-сигурно място
Cipro се доставя със сложно, трудно за разбиране указание. Можеше просто да информира бързо и ефективно за това кога и как да се приема и какви са страничните ефекти.

дизайнът може да помогне на хората да се сплотят зад една кауза
Серията плакати на Роби Канълс, разлепяни навсякъде из Ню Йорк през 80-те, вероятно казваше нещо на хората, които вече бяха станали американски граждани, но ми показваше, че има и други хора, които не са доволни от администрацията. Предполагам, че избрах тези плакати сред хиляди други, защото наистина съм ги виждал разлепени по улиците. В дизайна има цяла подсекция, плакат за мира или околната среда, която печата хиляди плакати, но само дузина стигат до улицата, а останалите се доставят по различни конкурси. Това разбира се не помага на хората да се обединят зад една кауза, а само помага на егото на дизайнера.

дизайнът може да информира и учи
От времената на абстрактните геометрични знаци и животни в пещерните рисунки, до графиките в NY Times, дизайнерите ни дават едно по-добро разбиране за проблемите.

дизайнът може да събира средства
Като подкрепям всички промоции и реклами, които са събрали пари за организации с идеална цел, давам за пример символа на организацията за борба с Рака на гърдата, който набра внушително количество средства за изследвания на рака.

дизайнът може да ни направи по-толерантни
Плакат на руския дизайнер Андрей Логвин говори сам за себе си. Винтер Сорбек, преподавател по дизайн и главен герой в новия роман на Chip Kidd “The Cheese Monkeys” казва: Чичо Сам е комерсиалното изкуство, американският флаг е графичния дизайн. Комерсиалното изкуство ви кара да купувате неща, графичният дизайн ви дава идеи.
Ако мога да правя това, да давам идеи, това ще бъде една добра причина да ставам от леглото сутрин.

текст Stefan Sagmeister, фотография Stefan Sagmeister Inc.

Казано накратко – съдбата е кучка. Понякога позволява на пълни нещастници да я яхнат и техния окаян живот винаги дава хaрана за размисъл към гореспоменатата теза. Други пък са направо подминавани въпреки, че могат да променят всичко. Става думата за хората, които живеят за нещо, а не просто до 10-то число за аванас. Хората, които правят нещата по своя си начин. Като Брад Ноуел, човек роден с китара в ръка, който живее край училището на улицата и за някакви свои собствени невръстни бесувания си е спечелил терапия с риталин – магическото лекарство на 70-те, което успива демоните в буйинте хлапета за утеха на тенхите родители. С други думи – легален наркотик за мосва упореба, за който Кърт Кобейн твърди, че след години го е тласнал към твръдите наркотици. Наистина невероятно е, какви неща се продават легално по аптеките.

През ‘88, когато (какво се е случило през тази година?) Брад, Бъд Гъф и Ерик Уилсън вече са създали Sublime – един вуду танц от града в края на двайсти век. Смесване на стиловете, текстове като графити и много пиене и марихуана залягат във философията на бандата. Тримата обикалят Южна Калифорния, за да свирят по барове и купони срещу пиячка. Което си е в стила на странстващите музиканти от приказките, които вече имат слънчеви очила, очукан ван и присвити зеници. Не е известно в какво са се забъркали, но според запознати източници става дума за сериозни злоупотреби. Както и първи спречквания с органите на реда. И със лепкавата действителност на ежедневието, което трябва да бъде избегнато, премахнато и направо забранено, защото храни мозъка с несъществени неща.

Всяка група си има периоди на интоксикация, но нещата в един момент опират до това дали купона някога ще свърши. Sublime не са кварталния оркестър за сватби и погребения и успяват да се задържат на пътя. През 1991 албумът Jah Won’t Pay the Bills вижда бял свят, но популяризирането му пропада, главно защото Бъд Гъф работи усилено за званието Посланник на дрогата. Не го получава, но влиза в клиника и касетата, която се продава по концерти и в забутаните квартални магазини, остава за колекционерите.

В размирната за цветнокожите народни маси от Лос Анжелис 1992 Sublime обикалят щата и продават от багажника на колата на Брад 30 хил. копия от албума 40 Oz. to Freedom. Този материал е доказателство, че потенциалът няма значение, докато не бъде забелязан. Енергичност до истерчиност, музика във всички посоки, живот на път във ван. Въпреки всичко, Sublime остават извън полезрението на големите радиостанции, докато Лос Анжелис е в пламъци. Wanna let it burn? В името на едно по-изострено вдъхонвение Брад Ноуел започва двугодишен „експеримент” с хероина. Целта е място в класациите, изходът – неизвестен. Между редовете на песните му започват да се прокрадват намеци за дрога, шепот на дилъри, срещите зад ъгъла.

Може би експериментът е помогнал. Може би Ноуел си е продал душата на дяовал на плажа в Лонг Бийч. Може би просто моментът е бил подходящ. През ’93 парчето Date Rape влиза в плейлиста на радио KROQ и нещата за Sublime започват да се случват. Албум за 1000 долара с място в класацията на Billboard в продължение на 50 седмици. Извънквартална слава и възможности за пробив. Феминистки бунтове срещу съдържанието на песента и бойкот на клипа от страна на MTV. Плюс легендарната порно-звезда Рон Джереми, взел участие във въпросния клип. 40 Oz. to Freedom се оказва обещание за голяма сцена, платинени карти и хотелски стаи с климатик и мокър бар.

Денят се превръща в нощ, а нощта преминава в ден и така до края на света, когато можеш да си го позволиш. Влезли в диаметъра на голямата игра, Sublime продължават да живеят като сърфистите с китарите от плажа. Брад, Гъф и Ерик пият текили и пушат в джойнт в дружески разговор с DJ Jed the Fish в студиото на KROQ и съответно са изритани от радиото завинаги, но наркотично-алкохолните ексцесии набират сила. Времето преминава в орбитата Sublime, която е скрита от гъст, сладникав дим, пиянски крясъци, мелета и неспирен поток от музика за масите. Когато едно меле е в разгара си то не може да бъде спряно, а Брад Ноуел пие и се бие по време по време на американското Warped турне. Това са нормални неща, това се случва, когато си пиян, случва се всеки ден, казва Брад в търсене на философската връзка между бутилката и юмруците. По същото време Гъф е арестуван за притежание на наркотици.

Докато Sublime набират популярност в ефира, Брад Ноуел се превръща в герой от собствената си песен Pawn shop. Вдъхновението излиза много скъпо, реалността в текстовете – опасно изгорена, докато животът бавно се опакова във фолио, вечно готово за употреба. Ноуел се закача на хероин като резултат от своят творчески експеримент и вдъхновението му постепенно го изяжда. Негови китари често се оказват до касетофони за коли и стари часовници Casio в някоя заложна къща, откъдето Майкъл „Мигел” Хаполд (съосновател на легенадрния Skunk Records) ги откупува. В личен план успехът на групата за Брад се оказва стълбата, която води надолу и той все по-често поглежда към пропастта. А пропастта може да да утешава с безкрайност, може да води към някакво по-добро място, да обещава нещо различно, за което задължително трябва да си платиш, но все пак си остава пропаст и единственото сигурно е, че ще се размажеш долу. Това е озъбената реалност, която убягва на артистите и глупаците.

В следващите три години в Брад Ноуел живеят няколко различни личности. Изгряващата звезда обикаля неуморно щата промотирайки новият албум Robin the Hood, свири по клубове и концерти, забавлява се партизанската и е по следите на златния подпис с някой голям лейбъл. Смачканият тип виси на ъгъла, докато очите му, скрити за слънчевите очила, трескаво прескачат от лице на лице в очакване на Човека. Съпругът се опитва да слезе от острието на бръснача, въпреки че знае, че е депресивните му енергии взимат превес над естествените защитни механизми, което означава, че от дяволското хоро няма откачане. В интервю за Rolling Stone, съпругата му Трой Дендекър споделя, че Ноуел е бил много приятна личност под въздействие на дрогата, но докато е бил трезвен, е бил труден за понасяне. Трой твърди, че част от Ноуел никога не е била удовлетворена. Дори и да беше щастлив на 80% ,то в останалите 20% щеше да е тъжен и това го изяждаше. Тя смята, че предписваният в детството му Риталин, е причина за пристрастяването му към хероина. Освен това, той искаше да е рок-звезда. Казваше, че наркотиците са много рок-енд-рол. Пери Фаръл и Кърт Кобейн употребяваха и Брад искаше да опита. Те наистина решиха, че музиката им се получава по-добре, когато са надрусани – имам предвид, че Robin the Hood беше записан, докато Брад беше в най-смазания си период. Албумът е страхотен, но изцяло е посветен на хероина. Бащата търси лечение в рехабилитационна клиника в името на новородения Джейкъб, докато в същото време по-тъмната половина от него остава завинаги тъжна, а несигурността и депресията попиват в костите му. People always ask me why people are all fucked up / At every corner liquor store, изповядва се Брад в контекста на един начин на живот в забавен кадър, където правилата са му ясни до непоносимост и където човек не намира отговорите са себе си между две дръпки на плажа, в бирената пауза по време на концерт в клуба или в кварталния магазин за алкохол. Където кариерата и личния живот на човек вървят в противоположни посоки и личността избледнява до разпад за сметка на публичния образ.

Образът на Брад Ноуел започва да избледнява през 1996. Sublime се подготвят да запишат първият си албум за голям лейбъл. Продуцент е Пол Лиъри от Butthole Surfers, а записите се извършват в студиото на Уили Нелсън в Остин, Тексас. В този момент Ноуел вече е изгорял в индивидуален хаос, среднощни видения и оголено творчество. По пътя е изгубил някаква част от себе си, талантът му избутва групата напред, но парите му пълнят джобовете на дилърите. Същият месец Брад е похаричл над 4 хил. долара за наркотици. По време на записите се налага някой да наминава през банята, за да се увери, че е жив. В по-добрите си дни, Sublime пият коктейли, пушат трева и записват с желание. Друг път никой не може да си стои на краката, нещата излизат извън контрол и избухванията в студиото не оставят никакъв шанс на музиката. Те бяха големи пичове, но в студиото беше истински хаос, казва продуцентът Лиъри, станал свидетел на урагана от биполярни емоции, който налива масло в огъня на творческия процес. Най-важният запис изцежда всичко от Брад и той се прибира вкъщи по-рано.

Брад Ноуел не е първия, който е видял върха, но е е имал сили да стигне до него. Същественото в случая взаимодействието между талант, мисъл и мисия, които се комбинират в летална свръхдоза на 25.11.1996. Човекът, написал историята на живота си от предната седалка на вана, остава завинаги на пътя. Бъд Гъф открива Брад в леглото му, безжизнен и с увиснали на пода крака в хотелската стая на Ocean View Motel. Официална диагноза – смъртоносна хероинова доза. Неофициална диагноза – двадесет и осем години на ръба между голямата мечта и тоталната невъзможност тя да бъде постигната. Последните прашинки от един един живот като пламък потъват във вълните на Surfside. Поредното доказателство за това, че някои артисти са големи, без приживе да са били известни. В повечето случаи тяхната смърт е начало на голямата слава, все едно обществото не може да ги понесе, докато са живи. Прозренията на един мъртъв човек звучат по-авторитетно, но си остават прозрения на един мъртъв човек и това е по-голямата загуба. В тон с драматичния край на тази песен, по ирония на съдбата, най-големият проект на Брад Ноуел всъщност го унищожава. Sublime достигат до върха след смъртта му, но Брад става жертва на собствения си експеримент. Все едно е продал душата си, за да успее групата му да пробие. Човекът има две съдби – злощастно загинал музикант или непознатият от края на бара? А личността и артиста окончателно се разделят, защото пороците на първия пречат на възможностите на втория. Докато артистът твори изкуство, личността руши всичко останало. Всъщност, Брад от Sublime и Брад Ноуел никога не са имали общ път. Тяхното ожесточено, болезнено, гневно, зациклило съвместителство остана на чаршафите на Ocean View Motel в тленния си вариант. Под неопределима форма на материята, истинската част от човека дава смисъл на нещата, които този човек е напарвил, както и нещата, които е искал да направи, но дори не е успял да проследи с поглед.

? текст Стефан Стефанов, ? фотография Internet

Както и да е. Той иска да си изясни нещата, но никой не е способен да му обясни нищо. Нещата у нас не се обясняват. Те се заповядват или се премълчават. Ако не знаеш нещо или се рекламираш с това, или си траеш, но не ти хрумва да разбереш какво става. Щом не е достигнало до теб, значи не е важно и не може да размести паяжините в твоя свят.

Той е прочел това-онова, слушал е в часовете по история в училище, където можеш да разбереш, че страната ти е била фактор преди десет века, но никой няма очи да ти обясни защо е такава пародия от 70 години насам. Въпросът не е, че историците още осмислят един период на жалък фарс. Въпросът е, че пародията е с участието на абсолютно всички в поддържащата роля, но никой няма куража да си го признае. За периода 1944-2010 всички си траят и се сърдят напосоки. Затова не знам откъде да започна тази изтъркана история. Всичко това е разказвано и преразказвано толкова пъти, че истината се е загубила някъде по пътя. Всъщност, вече няма истина, има варианти на преразказаната история. Всеки си я тълкува, възприема и негодува срещу нея, както си иска. Така е и по-удобно за хората, защото всеки претендира, че живее в свободна държава, има някакво мнение по въпроса и, че това е по европейски правилно. Което, всъщност, е грешно, защото мнението само по себе си не означва нищо. То не е аргумент, то не доказва нищо. То не е индикатор за истинност, то не е фактор-филтратор на обективната реалност. Затова всеки таксиметров шофор и коафьор си има скапаното мнение, но не всеки има аргументи да защити съдържанието му. Мнението е знакът, който посочва до какво ниво на личностно развите си достигнал, но това не означава, че то има нещо общо с истинноста. Логиката и фактите имат. Ако нещо е грешно, само глупаците си слагат розовите очила и го легитимират. Друг е въпросът, че никой не търси смисъл в нещата, които мисли, защото важното е, че въобще си прави труда да мисли. Това е режим на съществуване на ниски обороти. По-скоро придвижване, отколкото движение. И по-скоро натрупване, отколкото осмисляне.

Политика, значи. Политиката у нас е чудовището, което изяде създателя си. Така вместо да служи на обществото, чийто израстък е, политиката задава параметрите на обществото. Затова, ще започна тази жалка история с това, че комунизмът реално успя да промие няколко поколения европейци. Комунизмът у нас си отгледа една среда, в която може да същестува вечно. Под каквито и названия да си крие мръсните игрички, бюрократичната ленивост и псевдо-социалните си капани, комунизмът се превърна от куха идеология в кух начин на живот. Соц мечтата още е жива, но сега е трансформирана от партийно натегачество в корпоративно натегачество. От липса на социалистическа етика в липса на социална етика. От отвратителен мързел в отвратителен конформизъм. От липса на елементарни неща до свръх-консумация. От тоталитаризъм в добре организиран хаос.

За тази мечта се говори като за американската – като за частица от един всевишен план, който да даде на всекиму според невъзможностите. Мечтите затова не са реалност. Ето защо ние винаги замазваме реалността с интепретации, просто защото реалността ни дава твърде много сигнали за това, че нещата не вървят. Реалността заличава рехавата надежда, че някога нещата тук ще се променят. Нашата реалност е лепкава, устойчива и бързозасъхваща. Разбираш го, когато осъзнаеш, че газиш в бетон.

Обществено-политическият цикъл тук работи по силата на закони, които интоксикират цялата република. Нещата от години се движат по инерция, а всеки знае, че когато мачът върви, играчите не се сменят. В нашия случай резерви няма, титулярите печелят всичко. И това не пречи на никого. Затова хората, които са прекарали по-голямата част от живота си през комунизма, не могат да управляват. Повечето от тях въобще не осъзнават, че годината не е 70-та, а 2010-та. Искат да вкарат всички в своя сън, че е по-хубаво, когато нищо не зависи от теб. Искат да повярваш, че знаят по-добре от теб, въпреки че знаят колкото теб, но с тази разлика, че по-малко им пука. Предпочитат да поддържат фалшивата идеология, която маскират и популяризират като народен манталитет. Тази идеология не приема откази, но слага всички под един знаменател. Този на атрофията.

Фалшивата идеология у нас създаде купища фалшиви хора с картонени идеали. Тези хора си мислят, че триумфът на външността над същността е в своя финален етап. Те нямат нищо против трансформацията, защото вече имат пари да си го позволят. А когато хората тук имат пари, ги харчат за безполезни неща, защото не познават друг начин да заявят присъствие пред света. Имам-консумирам-мърлям е нишката на мисълта им. Консумацията като акт осмисля съществуването им като граждани, защото тук всеки има претенция да бъде някой. В същото време, всички са никои в един общ масов гроб.

Сега хората пак се фалшифицират и пак си мислят, че това не се отразява на техния стандарт на живот. Стандартът на живот може да бъде едно истинско социално клеймо у нас. Навсякъде се говори за пари, награди в размер на хиляди се обещават от разни игри, фондове в размер на милиони изчезват като гора в частен имот. Тези, които имат, все повече ще дразнят тези, които нямат, докато тези, които нямат не станат същите обществени канибали като тези, които имат. С тази разлика, че пак няма да имат. Но не биха се поколебали да направят каквото и да е, за да притежават всичко. За съжаление, българинът не иска да живее като беден, но не знае и как да живее като богат. Затова, когато спечели пари, се държи като богат бедняк.

Усвояването на западните влияния в републиката протича по един изкривен начин. Всичко се взима наготово, колкото да стане обект на притежание, без никакъв уклон към асимилация. Просто пренасяме един друг свят в нашия и започваме директно да го експлоатираме, докато ни върши работа. Това, което правим ние сега е да стоим с ръце в джобовете и да гледаме Евроспорт. Знаем за импийчмънт, популизъм и хюман рекрутмънт, но това не ни прави по-богати, нито по-щастливи. Просто обичаме да използваме непознати думи, които да изпразваме от съдържание. Затова имаме и съзнания, които да изпразваме от съдържание. Днес имаме facebook с нашите две хиляди приятели, но нямаме представа кой е човекът, който живее в съседния апартамент. Понякога не знаем дори името на човека, до когото се събуждаме. Всеки е мениджър на нещо, прави бизнес планове, преструва се, че работи, но накаря на месеца няма пари, защото е изпил и издрусал всичко или си е купил плазма на изплащане. Все пари на вятъра. Въпросът е, че се глобализираме по най-първичните информационни пътища.

За съжаление, политката стана мръсна дума. Казвам за съжаление, защото политиците са огледалото на един народ. Тези двеста и педесет души в Парламента не са паднали от небето, не са поникнали от земята, въпреки че понякога имат коефицент на интелигентност, колкото на зеленчуци. Тези хора са родени в сърцето на масата и се излагат пред електоралната сбирщина чрез всичките недостатъчци на същата тази сбирщина. Като казвам сбирщина, имам предвид същата сбирщина като тази в градския транспорт – всякакви хора на всякакви възрасти, които не правят нищо друго, освен да се бутат с лакти и да се псуват наум. На никой от тях не му е добре, защото другият му е виновен за нещо. Всеки иска повече, на всеки нещо му пречи, защото чувства, че нещата могат да бъдат по–добре, но не са. Защо не са? е въпросът, който рефлектира в ниски заплати, ниски очаквания и ниски резултати. На косъм от вътрешно-мисловната революция, вратите се отварят и хората слизат на спирката. Революцията може да почака.

Защо политиците нямат кредит на доверие? На тези хора не бих им дал кредит, дори за да си купят вафла. Те и не искат моя кредит, защото и без това в политиката няма печеливши и губещи, има управляващи и опозиция. Политиците би трябвало да водят преговори, да кроят дългосрочни сратегии или поне да знаят какво се иска от тях. На политиците тук им харесва да стоят на едно място и да се преструват на някаква алтернатива. От години насам политиката няма алтернатива – тя е един цирк, който се излага по света и у нас и, който издържа на гърба си хиляди: асистенти, секретарки, пазачи, охранители, преводачи, журналисти, доставчици, престъпници, шофьори, глупаци, чистачки, нагли, чиновници, дилъри, техници, безделници, едри бизнесмени, кръчмари и пр. Политиката не иска да излъчи алтернативни варианти, защото може да съществува и без да го прави. Политиката у нас е като повлеканата в миньорското селище, която няма да се вчеше и нагримира, защото и без това друга в селото няма. Политиката просто си я има и човек се сеща за нея като за футболен мач в неделя, някое досадно старо гадже или лошото време.

Освен това, политиката не може да бъде хоби. Тя е професия, а не параван за финансово-икономически удари под кръста. Затова от години в котилото на бул. Цар Освободител се бутат бизнесмени от нагъл характер, хората си мислят, че това е положението, а бизнесмените нямат нищо против. В нашия обществен договор сме делегирали на управляващите правото да бъдем овчедушните, но добродушни хорица с хубавите жени и благата ракия, които нямат нищо против да ги споделят с целия свят, защото това е всичко, с което се се гордеем. Жени и пиене. Само това ни е на сърцето и на акъла.

Целокупният български народ ще да успее да се оправи (защото ние винаги се оправяме, само че оправия от масова слабохарактерност няма. Има само последици от нея!), само ако Господ е българин, а това вече се случи един път. Жалко само, че се случи по време на футболен мач, а не на Площада, например. По каквато и да е причина, в която и да е година.

Политиката е пародия. За съжаление. Един дългогодишен сапунен сериал с нашия живот. Част от пейзажа. Игра, която не е за простосмъртни, освен по избори. Ръждясал социален механизъм, който не работи и за това по нашенски е зарязан в задния двор за едни по-добри времена. Когато се оправим.

½ текст Стефан Стефанов, ½ фотография Saint Eugenius

Представете си, че това е вашето съзнание.                                        

Това е вашето съзнание.                                                                                         

Не вярвате ли?                                                                                                         

Колко струва вашето съзнание?                                                

Колко трябва да платя, за да ви убедя, че тази поляна е вашето съзнание?

Нищо, точно така.

Представете си, че аз ви предлагам изглед, поглед от една граница към две различни гледни точки и мнения.

Представете си,  че това, което наистина виждате не са една линия, създадена с ходене върху тревата и две парчета земя, населявани от различни видове.

Представете си, че всичко това е илюзия.

Там може да е ходил дълго време човек, който се чуди дали да изяде последния си обяд.

Там може да е ходил чернокож, но променя ли се тревата според вас на черна?

Там може да е ходил възрастен човек, но по-посърнала ли ви струва тревата от този факт?

Там може да е минал инвалид в количка, но става ли линията двойна?

Там може да е ходила жена, може да е ходил мъж.

Там може да е ходил всеки.

Там може да сте ходили и вие като малки или като по-големи, да.

Само че последното не е възможно.

Вие не сте ходили там, вие сте там, вие представлявате това.

Тази линия е една утъпкана ивица трева, направена от живота върху вашето съзнание.

Няма разлика между хората на тази земя, както няма никаква разлика между тревата от едната и от другата страна на утъпканата пътека – просто на мястото й тревата е смачкана, но това по нищо не прави двете разделени половини различни.

Някой е стъпкал съзнанието ви, за да ви накара да мислите, че хората са различни.

Защо?

Защото,

Разделянето на треватав групи по даден рационален признак не е дискриминация.

Разделянето на хората в групи по даден рационален признак не е дискриминация.

Тогава?

Тогава,

Разделяйте рационално не само боклука, но и хората.

текст Saint Eugenius / фотография Saint Eugenius / визуализация Luca Mainini