Може ли животът да бъде мюзикъл? Както всички знаем, лятото напредва и отново на хоризонта започва да се задава точно онова лудо време от годината, наречено Горящият човек. Чакан всяка година като дъжд след молитва, едноседмичният културен фестивал с международна заявка, се провежда от 1986 насам без прекъсване и винаги е позициониран седмица преди и включвайки уикенда на щатския Labor Day или т.н. Ден на труда в САЩ. Това е нещо като нашия така любим социалистически 1 май, но провеждан под друга икономическа и политическа система. Иначе казано с по-разбираеми думи – говорим за отиващия си август и началото на месец септември. „Бащи“ на фестивала са Лари Харви и Джери Джеймс, които за първи път го организират с приятелите си на плажа Backer Beach в Сан Франциско. Град без нужда от представяне, най-малкото заради прословутия му квартал Хейт Ашбъри – свободният град на хипитата и всички онези луди „киселинни“ дни на 1968. Откакто започва са се провежда в пустинята Невада през 1991, това е и настоящата локация на фестивала, която се приема за негов дом по подразбиране – северозападна Невада, изцяло разположен в пустинята Black Rock Desert, на 90 мили или около 150 европейски километра север-североизток от Рино. От 1996 пък фестът си има и официална тема, като за 2010 тя е синтезирана до изречението „Metropolis: Животът на градовете“ и ще се проведе от 30 август до 6 септември. Погледнато от географска гледна точка, фестивалът се разделя грубо на две големи части – говорим за Black Rock City и останалата част от пустинята, простираща се около него. Black Rock City е временното градче, което се създава заедно с фестивала и в което намират убежище повечето от пристигналите участници. Градът е изпълнен във формата на полукръг и наподобява древногръцки античен театър или форум, погледнат от птичи поглед или не толкова романтичния сателит. По главната улица на вдлъбнатата част по периферията на кръга също могат да се видят творби на изкуството, да; могат да се видят и всевъзможни трансформации на коли и всякакви други темподобни изперкали произведения, които са включени толкова естествено в звученето на фестивала. Но ето го и изречението, очаквано от ценителите – по-голямата част от „задължителните“ творбите обаче са разположени извън самия Black Rock City в останалата част на пустинята, където по-добре не попадайте без глава, пълна с киселина. В рамките на фестивала Burning Man са включени демонстрации на всевъзможни типове изкуство, почващи от огромни постройки, почти шедиоври на архитектурата от ранга на Фостър, Либескинд и Калатрава, та до дребни предмети и джунджурийки, показвани сред пясъците на пустинята. По подобие на самата скулптура Burning Man символизираща фестивала, част от изложените творби се изгарят до пепел, докато други се даряват или се съхраняват за изложения или последващи издания на Burning Man. Много от обектите са умишлено създадени като интерактивни, подтикващи обилно слънчасалите участници да ги изучават или да направят „нещо“ с тях. Например, в храм участниците пишат на малки дървени плочки възпоменания за починали близки хора и ги оставят после на мястото или на други се пишат бележки с пожелания за следващите участници, които изтеглят стари такива и пишат нови. И т.н. Не е далеч от мисълта, че името на Burning Man идва от изгарянето на огромна дървена човешка фигура, разположена в сърцето на Black Rock City. Ритуал, превърнал се в абсолютна традиция за фестивала. През нощта освен горенето на творбите (символизиращо изгарянето на всичко негативно в човека, с идеята той да си тръгне отърсен и пречистен от тях оттам), фестивалът Burning Man се превръща в един меко казано, парти-град. Платформи-коли, пълни с пъстроцветни типове и обезумели от жегите диджеи пускат киловати музика за хилядите участници във фестивала. Електронната сцена доминира безпощадно през изминалите години, но феновете избухват още под ритмите на всевъзможна музика като рап, ска, пънк, поп, рага, рок и прочее. Фестивалът е антикомерсиален и напълно игнориращ мейнстрийма във всичките му измерения. На него се продават много малко неща, като може да се каже още – най-необходимите и дребни неща, като чаша кафе или лед например. Алкохолът, който се предлага в Black Rock City, е абсолютно безплатен, а цялата атмосфера на фестивала е на другарска взаимопомощ. Изрично правило на фестивала е, че всичко, което са донесли участниците, трябва да си го отнесат обратно със себе си, тъй като той е направен изцяло от доброволци и няма специализирана организация, която да чисти след тях, а задачата директно резонира върху групата доброволци в края на фестивала, горките. През последните години, участие във феста взимат между 30–40 000 души. Темата на фестивала за изминалата 2009 беше фиксирана с една дума: „Еволюцията“. Организаторите тогава бяха инспиририрани от идеята за значението на този процес за съществуването на живота – за едва доловимият нюанс на хаос, на случайност и промяна, които са в основата на всичко живо. Идеята за красотата на хаоса в смисъла не на неразбория, а в отсъствието на постоянен ред и взирането в една вселена от безброй вариращи модели. През 2009, по време на Burning Man беше издигната “заплетена купчина” от неравномерни триъгълници. В цялата композиция не се забеляза нито един обект, който да е повторение на друг. Идеята за всичко това беше през нощта конструкцията да оживява чрез многобройни светлини. В спомените ни изплува също така и специално създаденото „Езеро на гените“ – ефектно намигване към първичната “супа”, в която се е зародил живота на планетата ни. И да няма такива, които да останат с впечатлението, че са дошли от някъде другаде – Титан, Сатурн или съседна галактика.  Целта на фестивала беше да експериментира в създаването на нова  култура, защото както много добре знаем, културата винаги е феномен, който се случва спонтанно, без предварителен план – в резултат на срещата, която си дават различните начини на себеизразяване при хората. Най-общо казано, темата на Burning Man за миналата година се въртеше около въпроса „Какво сме ние хората, от къде идваме и как може да се приспособим към този постоянно изменящ се свят?“. Въпроси, който естествено получиха поздравления от наша страна, тъй като живо ни вълнуват, но почти не получиха адекватни отговори. Ако случайно неизбежно сте се почувствали притеглени от подобни въпроси за размисъл и имате желанието да разбъркате булионите в главите си, наравно с тези на другите „участници“ под парещите лъчи на пустинята, стягайте саковете за щата Невада или просто грабнете „аварийното куфарче“ за спешни пътувания, което винаги ви чака кротко, като пес до вратата (да, знаем за него и не, не сме се промъквали тайно у вас).

текст Saint Eugenius фотография Burning Man & the relevant photographers (all images are under Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike Licensing)

Your philosophy proceeds from a statement of nihilism, pessimism, disappointment… What is your logic?
Philosophy begins in disappointment, in the acceptance of the failure of the claims of justice and the beliefs of traditional religion. But it does not end in disappointment. It ends in affirmation and a robust optimism.

Is God dead? Tell me more about the collapse of religion.
Yes, he is.

The humans are…
On their own, in a world without God, but still believing in God substitutes, like human rights, democracy and freedom.

Tell me your opinion about the capitalism, describing it.
It is an evil and it has to be rigorously opposed through a practice of resistance and, eventually, civil war.

We live in the world of blogging, the fake world of facebook, the world that compensates for an absent set of social experiences – with friends in facebook, photos in flickr, non-sense in Twitter… What are the good sides of the social networking sites?
I hate facebook and other forms of social networking. I don’t believe that the Internet is emancipator. It is just a new form of corporate space owned by a few massive corporations, like Google.

What kind of society is the human society?
It should be based on friendship and the only social bond is love. Capital atomizes and destroys such a society, making human being suspicious of each, narcissistic and competitive. In my view, human beings are better than capitalism.

We as humans design more and more elaborate means of captivity for ourselves. Why?
It depends what you mean by “We”. I think they are designed for us and we often conspire with them.

What is the most radical thing to do in this world?
To refuse it, to secede from it, to try and behave in another way with each other, we must love one another or die.

Are you known already what’s driving things in this planet and life?
Greed, selfishness, narcissism and inequality.

What is the irony and what is the humor for you?
It is, at its best, a way of ridiculing those in power and imagining a way of changing the situation in which we find ourselves.

History shows in moments of genuine social crisis, usually something big happens. Is there a prospect of significant social disorder now?
Yes, absolutely. What is happening in Greek is a sign, I think, of coming disorder. I welcome it.

What is your predilection in politics?
Anarchism.

What are the people that you genuinely admire?
Bill Shankly, Mark E. Smith, Buenaventura Durriti.

interview Saint Eugenius, photography personal archive

Индивидуални награди:

Футболист номер 1 на България – ‘89, ‘90, ‘91, ‘92, ‘94
Голмайстор на КНК — ‘89
Златна обувка (Голмайстор на Европа) — ‘90
Сребърна топка на Франс Футбол — ‘92
Златен онз на Онз Мондиал — ‘92
Златна топка на Франс Футбол — ‘94
Голмайстор на СП САЩ с шест гола — ‘94
Сребърен онз на Онз Мондиал — ‘94
Бронзова топка за играч от СП САЩ — ‘94
Спортист номер 1 на Балканите — ‘94
Спортист номер 1 на България — ‘94
Златен крак и Най-велик футболист на България — ‘07
Национален футболен отбор на България
Бронзови медали, 4-то място на СП САЩ — ‘94
ЦСКА, България
Шампионска титла на България — 3 (‘87, ‘89, ‘90).
Купа на България — 4 (‘85, ‘87, ‘88, ‘89).
Суперкупа — 1 (‘89).
Голмайстор на България: ‘89 — 23 гола, ‘90 — 38 гола
КНК: ‘89 — полуфинал, ‘89 — голмайстор със 7 гола
Барселона, Испания
Титла на Испания — 5 (‘91, ‘92, ‘93, ‘94, ‘98).
КЕШ — 1 (‘92).
Суперкупа на Европа — 1 (‘92).
Суперкупа на Испания — 4 (‘91, ‘92, ‘94 и ‘96).
Кралска купа на Испания — 1 (‘97).
КНК — 1 (‘97).
Парма, Италия
Суперкупа на Италия — финалист (‘95).
Ал Насър, Саудитска Арабия
КНК на Азия — 1 (‘98).
Кашива Рейсол, Япония
Купа на Япония — 1 (‘99).
Чикаго Файър, САЩ
Купа на САЩ — 1 (‘00).

intervew:

Доволен ли сте от днешното представяне на вашия отбор?
Ту партс. Ам токинг бифор дъ гейм – фифти фифти. Фърст хаф – вери гуд. Секънд хав – айм но лайк. Ту мач пипълс ком онли фор дъ паст дъ тайм. Но уърк. Но секрефиси. Дис ис дъ тим. Дъ некс тайм мейби ноу плей капъл гайс. Айм вери мед.

Да поговорим за следващия мач с „Пиратите”, които изглежда вече са в добра форма.
Некс гейм E некс гейм Е уенздей. Соу томороу… мъндей, туздей, уенздей со ту мъч геймс. Со фърст дейс релякс. Фуйст дейс конклюшън да тудей. Томороу уи старт дъ некст гейм со ай хев вери гуд писибилити фор дъ уин дис гейм.

Днес направихте достатъчно за да спечелите трите точки, което е добра основа.
Виж ся, фор ми ис вери импортант пурфом дъ тийм. Плей гуд футбол. Съмтамс люн, съмтаймс уин бът айм ляйк пипълс, дъ гуд компромис, дъ гуд хард и дъ билив бикоз еври дей ис а вери импортант.

__________________________________________________________________________________________________________________________

Доволен ли сте от днешното представяне на вашия отбор?
Two parts. I’m talking before, before the game, fifty-fifty. First half – very good, second half – I’m no like. Too much peoples come only for the… for the pass the time. No work, no sacrifice. This is the team. The next time may be no play couple guys. I’m very mad.

Да поговорим за следващия мач с Orlando Pirates, които изглежда вече са в добра форма.
Next game e next game e Wednesday. Sooo tomorrow… Monday, Tuesday, Wednesday, so too much games. So first day relyax, ??? days conclusion the today. Tomorrow start the next game, so I have very good possibility for the win this game.

Днес направихте достатъчно за да спечелите трите точки, което е добра основа.
Look, for me is very important… perform the team. Play good football. Sometimes loone sometimes win. But I’m like peoples, the good compromise, the good heart и the believe because every day is и very important.

текст Стефан Стефанов, Saint Eugenius, фотография blaugranas.com, google.co.za

Chavez, LW, Venezuela

 Уго Чавес винаги се е гордеел със своята смесена кръв. За него това означава, че идва от сърцето на народа. Това е важно и за предизборните му платформи – той е призваният борец за правда, който в сериала на латино-политиката е нещо средно между индианско превъплъщение на Маркс, пратеник на Исус, на мисия да разгроми световното зло и задължителният колоритен политически дразнител от типа на Кадафи, Ахмадинеджад и Ким Ир Чен. В образа се търсят още митичен ореол и меч от жив пламък… Президентът Чавес е могъщ оратор с профил на емоционален, но стихиен политически партизанин. Той е илюзионист на сцената на геополитиката с вида на стар индиански вожд. Изживява се като бащица за масите бедни, гладни и бездомни, които живеят в кал и изкупление, все едно са виновни за нещо. В същото време, той е коварен манипулатор, деспот и политически психопат за опозицията и световния империализъм. Всичко това, плюс 12 години на власт, не е зле за момче от югозпадната венецуелска провинция Баринас. В Латинска Америка, където религията е в тъканта на битието, Уго Чавес влиза в директен контакт с духовното, което ще му помогне след време да разкрие нови идеологически факти отпреди 2000 години, като например, че Исус Христос е първият социалист на земята. Марксизмът представлява във висша степен последователна научна интерпретация на историята на народите. Неговите постулати съответстват на заветите на Исус Христос, който преди повече от 2000 години пръв призова за равенство, мир и любов.

В кариерата си Чавес неведнъж влиза в диспут с духовенството. Веднъж той се представя като единствения религиозен социалист, а друг път открито критикува отчетата, подмятайки неща от рода на: Те не вървят по Христовия път. Чавес се анализира така: Аз приемам марксизма. Аз съм марксист в такава степен, в каквато съм и последовател на идеите на Христос и на освободителя на Америка Симон Боливар. Историческият военен герой-дразнител на Европа е Александър Македонски. Той е легендата, с която големите се съревновават и се олицетворяват пред европейската общност. Всеки голям политик е искал да бъде той. Подобно е отношението в Латинска Америка към личността на Симон Боливар, митичният местен борец за свобода. Той е сянката на всяко изречение, излязло из устата на Чавес. Чавес се опитва да бъде новият Боливар и прави всичко възможно, за да се идентифицира с него. Основната житейска цел на Чавес е да реализира мечтата на своя идол – да бъде  пожизнен президент, начело на една силно централизирана латиноамериканска държава. За разлика от Боливар обаче, Чавес успя да го постигне. Уго Чавес учи във Венецуелската академия по военни науки и постъпва в университета Симон Боливар, но не го завършва. През 1983 Чавес вече е основал своята групировка Revolutionary Bolivarian Movement-200, която е извървяла дългия път от среднощните пиянски разправии и кръчмарските спорове до организация в определена степен на подготвеност. През 1992 Чавес се появява с гръм и трясък на политическата сцена, опитвайки да организира един твърде стихиен, необмислен и меко казано нелеп метеж. Пет взвода от Revolutionary Bolivarian Movement навлизат в столицата Каракас, докато президентът Карлос Андре Перес е извън страната. Въпреки че е запален почитател на Че Гевара и Кастро, на Чавес никак не му върви като бунтовник. Революцията му довежда до финална престрелка във Военния музей, след което той се предава на властите. Привържениците му не успяват да излъчат в ефир предварителното подготвеното слово на лидера си, както е било планирано. Всъщност, Чавес се появява по телевизията, но само за да призове към прекратяване на бойните действия. През 1992 правителството на Карлос Перес оцелява, разбива Revolutionary Bolivarian Movement и изпраща водача й в затвора. С това късметът на Перес приключва, защото на следващата година той е свален от власт. С бунтовника Чавес също е свършено. На ход идва политикът Чавес. През 1994 Чавес е амнистиран. Той излиза от затвора, за да преименува Revolutionary Bolivarian Movement в Движение на петата колона и да започне да пропагандира своята боливарска философия за основаването на нова република на обикновените хора. Под гръмките названия обикновено стоят празни полета, но за хората на Венецуела Чавес наистина изглежда единственото решение на този етап. В страната двете големи партии са си разпределили властта, всичко се движи по някакви собствени правила, докато границата между мнозинството от бедни и малцинството от богати бавно се превръща в пропаст. Когато печели за първи път в кариерата си президентски мандат през 1998, Чавес вече е изговорил достатъчно, че всички да са наясно, че се очаква усложняване и разширяване на бюрократичния апарат, увеличаване правомощията и мандата на президента, като по този начин Чавес да пребъде начело на страната, и експлоатиране на богатите петролни залежи за поддържане на една система на социално неравенство. Да не забравяме за показните, гръмки заплахи и импровизираните медиини провокации към администрацията във Вашингтон. Всъщност не се случва нищо, което Куба на Кастро да не предлага от половин век насам. Ако изключим петрола, разбира се – разменната валута, за която нямат значение вяра, идеология или степен на цивилизованост. А от върха на вълната Чавес е смел – иска нова конституция, нов ред и главите на местната богаташка върхушка. Боливаризъм е любимата дума на Чавес и е широко понятие, което с времето придобива все по-различни изражения. В началото боливаризмът е въприеман като обещание за по-справедливо разпределение на печалбите от петрола. Чавес обаче разработва тактика, в която реорганизацията е повсеместна и задължителна. Промените се правят буквално на килограм. Държавата национализира електрическите  компании като Electricidad de Caracas – най-голямата електрическа компания в страната, както и най-голямата телекомуникационна компания Nacional Telefonos de Venezuela. В други случaи, държавата изкупува дяловете на компаниите и  венецуелските клонове на предприятията се отчуждават, като веригата супермаркети Exito, която е собственост на френската компания Casino Guichard Perrachon SA. Основната стратегия на Революцията е да сложи ръка върху петролната индустрия, която е ключът към сърцето на Венецуела. Който я притежава, притежава всичко и всички. В отделни случаи Чавес заплашва и дори се закани да изгони Ford, General Motors, Toyota и FIAT от страната, след като изиска от тях повече кооперативност, като например да споделят технологиите си с венецуелците. Корпорациите излязоха по-корпоративни, отколкото кооперативни и запазиха мълчание, дори, когато Чавес заплаши, че ще ги изгони и на тяхно място ще трябва да го търпят руснаците, китайците или белорусите. През 1998 Чавес вече е пробил двуполюсния политически модел, който съществува от 1954 във Венецуела. Поведението му на агресивен оратор със заявени леви убеждения настройва медиите, политиците, Венецуелската федерация на търговските камари и местния елит са срещу него, но те не успяват да излъчат алтернатива и Чавес е преизбран за президент през 2000 и то с 60% от вота. Втория си мандат Чавес окичва с нова конституция и ново наименование на страната. Боливарска Република Венецуела звучи по-добре от Венецуела, по-боливарски някак. Между другото, Чавес прокарва увеличение на президентския мандат на шест години. Метежът, който се случи във Венецуела, беше подготвен от Съединените щати. Какво искат те? Нашият петрол ли, както в Ирак?, сърди се Уго Чавес за преврата, който го хваща неподготвен през 2002. Той настоява, че с насърчението на ЦРУ венецуелската армия възстава срещу него. Командирът на войската Лукас Ромеро заявява, че Чавес се е оттеглил сам, но истината е, че той е арестуван от заговорниците. Бунтът е подбуден от Камарата на търговците и нейният шеф Педро Кармона оглавява преврата, докато по улиците полицията разгонва привържениците на Чавес с бой. Лицето Уго Чавес се превръща в обществен враг номер едно, поредната изгърмяла латино-гериля. Превратаджийте обаче не се справят по добре от него – те не могат да се легитимират, нямат обществена подкрепа, нещата им се изплъзват от контрол. В целия хаос Чавес е спасен от верни командоси и е върнат на власт. Години по-късно той обвинява Испания и САЩ  за това, че стоят зад заговора срещу него. И докато испанският министър на отбраната Мигел Анхел Моартиньос потвърди участие на предишния кабинет на Аснар в метежа, то от ЦРУ с половин уста пускат слухове, че са знаели какво се готви, но са оставили венецуелците да се изпотрепят помежду си.

През 2006 Чавес отказа лиценз на RCTV, втората голяма телевизия във Венецуела. Телевизията попада в списъка за ликвидране, защото е подкрепила с прапагандни видеоматериали преврата от 2002, както и големите стачки, чрез които нефтената индустрия се опита да разклати позицята на Чавес непосредствено след преврата.  Телевизията беше обвинена в нарушение на Закона за социалната отговорност на радиото (защо в социалистическите държави всичко изисква социална отговорност, но накрая завършва с масова безотговорност?) и излъчването й беше спряно за сметка на нова обществена телевизия. Както може да се предположи, Чавес е враждебно настроен към опозиционните медии, а от своя страна те се борят партизанската с приватизацията на телевизии, рестрикции и глоби. За тях политическите експерименти на Чавес са чисто продаване на гражданските права и свободи за нищо. Кой ли въобще слуша опозицията (лява/дясна), когато в Латинска Америка тя никога не е нищо повече от жертва? Медиите могат да се възприемат и като третата колона на властта на Чавес след армията с автомати и армията с мотики и лопати. След като приватизира част от опозиционните медии, той си осигури информационен комфорт като задължи всички телевизии в страната да излъчват задължителни правителствени програми с безкрайните му речи, като всяка една от тях  чупи рекорда на предишната по продължителност. С това Чавес заяви желание да бъде едновременно най-излъчваната, но и най-досадната личност в ефира. А ако медиите нямат желание да му осигурят трибуна, са заплашени със спиране в името на Революцията! Междувременно, президентът се изживява и като телевизонен водещ. Неделното му ток-шоу Ало, Президенте представлява отворен диспут с гости в студиото и телевизионни зрители, където Чавес е едновременно Опра, Летърман и Кронкайт. В предаването президентът обсъжда наболели проблеми на поданиците си и популяризира правителствените мерки. С това медийното присъствие не се изчерпва, защото Уго Чавес  обяви, че започва  авторското радиопредаване Неочаквано с Чавес.

Новата медийна инициатива на президента е артилерия на мисълта, която да бомбардира средствата за масова информация на капиталистическите олигархични, сърдити и доста реакционни елементи в страната. Новото амплоа на Чавес е доста тайнствено, имайки предвид неочаквания начин, по който той се промъква в ефир по всяко време, защото програмата може да бъде излъчена в ефир от всяка точка и във всеки момент, например в 3 часа през нощта. За атмосферата на момента, при явяването му пред микрофона, се чува арфа. Ако чуете звука на арфата по радиото, може би Чавес ще дойде. Това е неочаквано – по всяко време, може би в полунощ, може би рано сутрин. Арфата може да звънне, може и да не звънне, Чавес може да се появи, може и да не се появи, а скритите думи, които не ги казват по радиото, не спират да потварят: Чавес не спи, той бди, когато проговори аз го слушам, слушай го и ти!

След всичко казано дотук, е доста странно, но все пак през 2007 Уго Чавес отново е избран за президент и започва да строи социализмът на XXI век. Освен икномическите реорганизации, той опитва да сплоти гласоподавателите около себе си в една политическа формация – Обединена Социалистическа Партия на Венецуела. При 7.3 млн. души, гласували за Чавес през декември 2006, до края на юни 2007 членовете на новата партия са около 5.7 млн. С всички тези хора зад гърба си, Чавес няма проблеми да си поиска реформа, която позволява президентът да бъде избиран неограничен брой пъти. За целта му трябва референдум, а Уго Чавес е истински скулпутор на гръмки и драматични каузи. Той обича да праща по дяволите, да заплашва и да размахва пръст. Неговият народ постоянно е заплашен от външни и вътрешни паразити, които искат да изгризат капиталите на държвата и Уго е единствената пречка пред тоталния разпад  Неговата партия винаги е в борба срещу еди-какво-си, но този процес зацикля във времето и остава във фаза на вечна конфронтация. В същото време, Чавес изглежда вечно зает с нещо, но постоянно е в ефир, като някакъв герой от сапунен сериал. Такива хора очевидно се харесват в Южна Америка. Такива хора със сигурност ще се харесат в Близкия изток. Такива хора просперират на Балканския полуостров. Въпреки усилията, Чавес губи референдума с 50.7% против срещу 49.3% за. Тогава президентът определи това като временно отстъпление и излезе прав, защото през 2009 венецуелците узряха да станат един примерен пролетариат от истински боливарци и с нов референдум Чавес получи своите неограничени мандати.

По повод победата, Чавес получи поздравления от кубинския лидер Фидел Кастро, спорeд когото победата в референдума е от такава величина, че е невъзможно да бъде измерена. От своя страна, Чавес посвети успеха на Фидел и народите от Латинска Америка. В този момент всички изглеждат като едно усмихнато, задружно семейство. И няма как да е иначе – Кастро е патриархът на левицата в Латинска Америка и ако Чавес иска да поеме сърпа и чука, всички пътища водят към Хавана. Затова и на срещата на високо равнище Европейския съюз – Латинска Америка и Карибите във Виена през май 2006 Жоао Педро Стедиле от Движението на бразилските безимотни селяни се обръща към Уго Чавес и неговият най-верен съюзник – боливийския президент Ево Моралес с думите: Ти, Чавес, и ти, Ево, нямаше да сте тук без Куба и нейния Фидел. В общата външна политика на Уго Чавес основополагащо е сближаването с другите латиноамерикански държави на базата на т.нар. петролна дипломация. Нейната легитимация стана факт след Хавана 29.04.2006, където е подписано споразумение от президентите на Венецуела, Боливия и Куба. Документът противоречи на всички досегашни договори и споразумения за свободна търговия, които са били обсъждани или подписвани между ЕС и Меркосур – Общността на нациите от Андите и Централна Америка. Революционното в това споразумение е, че за първи път в търговски договор  като основополагаща е не конкуренцията, а солидарността, осигуряването на работни места, интеграцията, опазването на околната среда. Основни изпълнители са държавните предприятия – дву- и тринационални, смесени, както и кооперациите. Според договора, размяната между държавите, подписали договора, не е задължително финансова, а може да бъде изразена и с нематериални средства, като здравна и образователна взаимопомощ срещу нефт. Така, по силата на приятелството, Чавес изкупува оръжие от Бразилия, създава програма Петрол срещу медицински/образователни кадри от Куба, основава бартерно споразумение с Аржентина  за петрол срещу месо и млечни продукти, а когато Аржентина започна да търси регионална подкрепа за нова конфронтация с Великобритания за Фолклендските острови, Уго Чавес първи подкрепи исканията на Буенос Айрес. Венецуела е една от най-гостоприемните за Русия страни, след като преди известно време Чавес осигури споразумение с Москва за доставянето на машинни елементи и сглобяването на венецуелска територия на камиони КамАЗ, които са неотменна част от мутациите на социализма през времето. Въоръжаването също е част от програмата на всеки уважаващ себе си соц началник, затова Венецуела получи кредит в размер на $ 2.2 млрд. от Русия и подписа споразумение за закупуването на 92 руски танка Т-72С, системи Смерч, зенитни ракети системи С-300 и Антей-2500, които Чавес да изпробва на спокойствие срещу някоя съседна държава. Но Чавес няма проблем с руснаците. Има проблем с янките, които на всичко отгоре са най-големите му търговски партньори. Чавес ненавижда САЩ и по думите му, щатските агенти, ЦРУ и Пентагонът постоянно подготвят дестабилизирането на страната му. Това обтяга отношенията на Венецуела с държави под американски контрол като Колумбия, които имат подписани договори за военно сътрудничество със САЩ. Наскоро президентът дори призова войската да се готви за бойни действия. Империята е жива и ни заплашва повече от всякога. База на САЩ е разположена на 20 км. от столицата Каракас. Приятели офицери, не трябва да губим нито един ден в изпълняването на нашата основна задача – да се подготвим за война и да помогнем на народа да се подготви за война, защото това е дълг на всички, навива се Чавес. Вместо да се готви за война, Колумбия се обърна към ООН, за да озапти венецуелския президент. Въпреки това, в началото на годината Чавес обяви, че ще изпрати танкове и хеликоптери по границата. Струпването на военна техника не било заплаха за Колумбия, ами просто така. Докато Чавес громи капиталистите по всички флангове, приватизира на общо основание и води упражненията по режим на тока, водата и личността, неговата социалистическа революция забуксува в началото на годината, когато стойността на венецуелската парична единица боливар се срина. Чавес обяви девалвацията за факт, докато страхът от рязко покачване на цените предизвика истеричен шопинг по магазините за техника, защото венецуелците бързат да похарчат парите си, преди да са се обезценили. Всяка криза води след себе си странични последствия, а в случай на финансов колапс на паричната единица, рисковете от спекула са оправдани. Добре, че правителството на Чавес е подготвено за всякакви ситуации и управляващите побързаха да затворят 70 фирми, които доброволно са съгласили дя преустановят действие, заради положението. Останалите предприемачи не трябва да се замесват в черната икономика, защото по план венецуелската армия трябва да излезе по улицата и да се бори със спекулата лице в лице. Докато войниците имат грижата да хванат спекулантите, Чавес осветли и разгроми вътрешния враг – опозиционните медии, които всяват страх сред населението. Най-вече защото не поддемат правителствената реторика по въпроса, според която девалвацията не е съвсем чиста девалвация, а по-скоро малко коригиране на валутата.

Чавес във факти:

-          Уго Чавес на практика никога не е губил избори. Печели първия си мандат с 56% от гласовете. Втория с 60%, а третия – със 75%. Междувременно печели и вот на доверие с 59%. В кариерата си има един загубен референдум през 2007, на който не му достигат 2%, за да спечели.

-     Уго Чавес е наричал президента на САЩ Буш с думи като: луд, мухльо, магаре, убиец, алкохолик и Сатана.

-          Уго Чавес е харесал президента Обама повече и затова го е нарекъл жалък невежа.

-          Уго Чавес успя да провокира дори хладнокръвния крал Хуан Карлос, който му изкрещя да млъква, предизвикан от обажданията на Чавес по време на речта на испанския премиер Сапатеро на Иберо-Американската среща в Сантяго.

-          Уго Чавес каза на колумбийският президент Алваро Урибе да върви на майната си след разменени обвинения между двамата на среща на високо равнище в Мексико.

-          Уго Чавес винаги е бил пръв приятел с разни безобидни и приятни момчета като Саддам Хюсеин, Фидел Кастро, Махмуд Ахмадинеджад и Башар Асад. Те обичат да се събират, за да негодуват справедливо, да подпишат договорите за сътрудничество и да помразят заедно САЩ.

-          Другите му идеологически приятелчета са боливийският президент Ево Моралес, еквадорският президент Роберто Кореа, никарагуанският президент Даниел Ортега. Някои от тях са чували за Маркс.

-          През 2006, 74-годишният Теодоро Петкоф – син на български имигрант и на полска еврейка, обявяви че ще се изправи срещу Уго Чавес в предстоящите президентски избори. Въпреки репутацията си на местен комунистически герой, журналист и издател, Петкоф губи битката, а през 2007 е глобен с 35 хил. евро за критики към Чавес.

-          Венецуела осигурява идеологически износ на петрол за САЩ в размер на 1,36 млн. барела (2009). Петролът е революция за износ в империалистическите държави, а не за първи път в историята идеологическият сблъсък води до материални изгоди за участващите страни.

-          Новината за девалвацията на националната валута е била съобщена в края на работната седмица, докато по-голямата част от гражданите не били вкъщи, заради бейзболен мач. Колко типично.

-          Уго Чавес промени името на най-високия водопад в света. Някогашният водопад Анхел сега носи старото си местно название Керепакупай Меру. С този акт президентът отправя поздрав към индианското самосъзнание на сънародниците си, както и към всички туристи, географи и картографи по света.

-          Уго Чавес счупи собствения си рекорд по продължително говорене на живо по време на реч в собствената си тв програма Ало, Президенте. Обръщението на Чавес е продължило 8 часа и 6 минути при 30-градусова жега на открито от голям нефтохимически комплекс в щата Сулия.

-          Освен  американския империализъм и повсеместния капитализъм Уго Чавес намира време да се бори с други врагове на нацията. Като нечуваната суша, която предизвика режим на тока и водоснабдяването, тъй като в най-напредничавите държави основната част от електроенергията се произвежда от ВЕЦ-ове. За да се справи със заплахата, Чавес препоръча на венецуелците да спрат да пеят под душа и да се къпят най-много по три минути. Докато те се хигиенизират за норматив, той и екип от учени щели да бомбардират облаците, за да предизвикат дъжд.

-          Уго Чавес е запален спортист, но предпочита бейзбола пред голфа, например. Той го критикува като буржоазен спорт, а голф-количките на буржоата били израз на техния мързел. За да изкорени тази неправда, президентът взима решения да затвори едно по едно всички голф-игрища в страната. Вероятно,  това е скрит удар срещу реакционните американски служители от нефтопреработвателните предприятия, в чиято близост се намират повечето игрища.

-          Уго Чавес атакува лицето на Съединените щати пред света, могъщият Роналд МакДоналд, и издаде указ за затварянето на всички 115 McDonald’s ресторанта  на територията на Венецуела.

-          Уго Чавес атакува лицето на Съединените щати пред света – Coca Cola през март 2009, след като даде двуседмичен срок на компанията да се изнесе от земеделски участък в столицата, защото на мястото, където предприятието  има склад и автопаркинг на площ от 10 000 кв. м., трябвало да се строят жилища за бедните.

-          Уго Чавес атакува лицето на Съединените щати пред света – отново Coca Cola и забрани производството на диетична кола, защото напитката е вредна за здравето.

-          Ангел-бунтовник, който е безстрашен, но не плашещ или безразсъден видя в Уго Чавес британският топмодел Наоми Кембъл, която го интервюира за мъжкото лайфстайл списание GQ. Кембъл споделя в материала си, че е знаела за противоречията, които ще се появят покрай визитата й, но въпреки това не е отишла в латиномариканската държава по политически причини. Тя е отишла да види един народен президент, но вероятно е видяла просто един президент.

-          Уго Чавес без проблеми би могъл да стане президент на Палестина. След като израелският посланник беше изгонен от Каракас, венецуелски знамена и портрети на Чавес стават основен артикул на демонстрации против израелските нападения в района. Популярността на президента достигна точка на кипене в ивицата Газа и той вече е местен герой – Махмуд Захре, кмет на палестинско селище във Витлеем, направо издига кандидатурата му: Бих искал да мога да дам на Уго Чавес палестински паспорт и той да стане палестинец, когото да изберем за президент. За съжаление в Палестина има въоръжен конфликт, а не петрол, така че това няма стане.

-          Уго Чавес обяви война на екранния капитализъм и поиска да бъдат правени социалистически сапунени сериали, които да възпитават населението в революционната догматика. Meanstream научи, че първият соц-сериал ще бъде с участието на самия Чавес в главната роля. Той ще участва още като режисьор, сценарист, продуцент и тонрежисьор, а също така ще изиграе поне три от поддържащите роли в продукцията.

-          Уго Чавес най-накрая ще е заедно с идолите си Че Гевара и Фидел Кастро. За негово съжаление, не по страниците на историята, а върху тялото на бившето футболно величие Диего Марадона. Легендарният номер 10 на гаучосите обяви, че иска да си направи татуировка с лика на венецуелсикя президент. Марадона вече има татуси на Че Гевара (на дясното рамо) и на Кастро (на десния крак).

-          Построяването на социалистическия рай във Венецуела продължава с прокарването на образователна реформа, която да отговаря на нуждите на Революцията. Венецуелчетата имат нужда да бъдат избавени от капиталистическото мислене с помощта на специализирана задължителна литература като Речите на Чавес от Леонардо Руис и Шифърът на Чавес от Ева Голингер. За релаксиране в учебната програма са предвидени и любовните писма на Симон Боливар.

Hefner, Chicago, USA

Трудно е да се каже дали този човек е светец. Може би, по-скоро не е. Той просто продава на хората, каквото те искат и печели много пари от това. В същината на неговия бизнес са изначалните закони на пазара – разбираш какво искат другите, те ти дават много пари за него и заживяваш в капиталистическата парадигма. Според някои, в кръвта му тече Американската мечта, според други – той промени правилата в медийната индустрия, а трети със сигурност му завиждат за това, че от десетилетия не се е събуждал до грозна жена. Вземайки предвид най-ретинговите съвременни предавания по телевизията, цялостната нагласа на световната общественост и мирното връщане на хомо сапиенс обратно към маймуната, може да се каже, че движещата сила, която наистина има някакво значение в модерните демокрации са мацките. Може да звучи грубо и сексистко, но истината винаги е била такава. Хю Хефнър е властелинът на мацките. Този човек успя да изгради империя от мечтите на всеки хетеросексуален мъж, заради което след n на брой години, ликът му ще бъде изсечен в планината Ръшмор. В компанията на другите популярни исторически личности, той ще бъде единственият еротичен политик. Неговата рожба Playboy от дълги години предлага на аудиторията  безобразните въпроси на чичо Хеф. Като например – какво ще кажете за една малка сексуална революция? А легализация? Може би една тлъста доза скандална истина? Гласуване или пасуване? Разходка до мола? Повишена опасност от полюция? По-малко малко сън? По-малко нередовен секс? Депресия? А малко парченце от Американската мечта? Някои хора дадоха на света велики романи за смисъла на живота. Някои хора изпяха велики песни за смисъла на смъртта. Други дадоха на света атомната бомба. Трети предизвикаха световна финансова криза. Той даде на света голите мацки. Коктейлът от секс, скандалност и неумерена гражданска позиция винаги му е бил любим. Той със сигурност е спал с краче от заек под възглавницата, като е бил малък и сега заекът му е донесъл торбата с парите. Той е повелителят на зайците, съдържателят на най-големия зайчарник на планетата. Той е горд американец. Той продава мечти. Той живее в такива. Дами и господа, Американското момче от порно канала – Хю Хефнър.

Хю Хефнър произхожда от града на Ал Капоне, Уолт Дисни и Майкъл Джордан – Чикаго. Тези три несъвместими личности, всъщност въплъщават една и съща представа за света. Парите не могат да миришат, не могат да са кървави, не могат да бъдат предпазени от фалшификация. Това са просто пари, затова печели този, който ги има. И в същото време ги има този, който печели. При всички положения. А фактът, че един гангстер, един аниматор и един спротист остават еднакво известни в историята, не говори много добре за тези, които я пишат. Първите букви от историята на Хю Хефнър са напечатани, когато  той се оказва на фронта, където е карикатурист към армейските вестници през Втората световна война. По това време бъдещият истински еротичен политик, отбива военната си служба по редакциите и пише писма на любимата си Милдред. Всичко изглежда в реда на нещата – американците са добрите, руснаците са лошите, а германците са злите, докато  всички останали са в поддържащата роля. След края на войната на сцената остават само добрите и лошите, които се заемат да правят бомби, да свалят правителства в чужди държави и да се гонят на път за Луната. Злите пък започват да се занимават с по-смислени неща като коли, бира и хард порно. Със сигурност, Хю Хефнър не е от хората, които си губят времето. След края на войната той изучава психология, социология, полови науки. Постепенно навлиза в материята на човешкото съзнание, открива взаимовръзката между импотентността на гражданското общество и вечният недостиг на секс за сетивата му. Планът бавно се нарежда в главата му. Вратите леко се отварят пред него. Търпеливо изчаква времето си за скок. Той знае точно какво иска. Той печели, дори, когато губи. Намества се в общественият вакуум. Готов е да продаде фантазиите, които са заключени в главите на хората, в сивия следвоенен период. Хефнър напипва правилната формула.  По това време има хиляди табута за съсипване, прекалено много обществени тайни битуват в западното общество. Ясно е, че това няма да продължи дълго. Не и с хора като Хю Хефнър наоколо. От рязкото отхвърляне на обществената догматика, което ще се разрази през 60-те, все още има само дим. Докато се разпали огънят, Хефнър се наема да научи читателите да си дават парите всеки месец, за да четат за хора, които никога няма да бъдат, места на които никога няма да бъдат, за жени, с които никога няма да бъдат. Хю Хефнър е първият човек, който осребрява горчивата истина. През 1949 Хю Хефнър се жени за приятелката си Милдред Уилямс. Тогава в плана на Хю настъпва пробив. Разбира нещо, което не е предвидил. Налага му се да блъсне чело в суровата действителност. Според собствените му думи, най-ужасният миг в живота му бил, когато Милдред му признава, че му е изневерявала, докато той е бил в армията. Това променя нещата за младия Хю, който приема тежестта на рогата си тежко. Всъщност се оказва, че това е бил ключът към Playboy. Хефнър е имал план, нещо се зараждало, докато той през цялото време се е освобождавал емоционално от това, което обществото е задавало като норма през 50-те. Нещо далеч не толкова естетично, колкото тържествеността на 30-те се задава, нов дух, по-див, по –неконтролируем, по-реакционен в своята решимост да стигне до края. Промяната била на път и Хефнър е имал потенциала да извлече максимума от нея, като й се отдаде напълно. Много неща в историята са ставали заради глупост, гениалност или заради жена. Но никога за пет долара. През 1952 на Хефнър му е отказано повишение от пет долара като копирайтър в Esquire. В главата си той има идея за милиони и както се случва с повечето кадърин хора, потенциалът му останал незабелязан. Вече напуснал списанието, той се отървава от мебелировката си за $ 600 и намира $ 8000 от 45 инвеститори, включително и майка си. Хефнър залага всичко на една карта. В най-добрия случай, ще доживее старини в огромно имение сред орди красиви барбита по бельо. В най-лошият ще е загубенякът, който  дължи 1000 долара на мамчето си, плюс още осем бона на 45 провалени, гневни акционери. Но Хю Хефнър винаги е изглеждал като човек, който е яхнал американската мечта. Едно обикновено американско момче, което се е оказало на подходящото място, в подходящото време. Има амбициозен план да издигне медиен гигант, да създаде лайфстайл от живота си, както и живот по лайфстайла си. И всичко това да започне от списание с работно заглавие Ергенски купон. Първия брой на Playboy от 1953 става трибуна на една друга презокеанска икона. Моделът Мерилин Монро има заснета гола фотосесия за календар от 1949, която влиза в списанието и веднага вдига рейтинга му. Трябва да се спомене, че през тази 1953 се случват само скучни неща като Нобеловата награда за литература на Уинстън Чърчил или събития, които е крайно време да се случат, като завършека на Корейската война. Сталин получава удар и умира сред хаоса на параноята и терора, които сам е създал, а Фидел Кастро повежда герилята си в самоубийствена атака срещу казармите Монкада. През 1953 този свят, който преди десет години почти се е самоудушил, е стегнат във възел от политика, идеология и порив за изплуване от тях. В този свят голата Мерилин Монро е означавала повече, отколкото атомната бомба над Хирошима, защото на хората им пука повече за голата руса жена, отколкото за някаква си бомба. С течение на времето ще стане ясно, че хората като цяло предпочитат голи руси жени пред каквото и да било друго. Възходът на Мерилин Монро е сигнал за следващият етап в развитието на следвоенния свят. На света вече не му се воюва. Светът иска повече пиене, повече секс и още повече секс. А иронията на съдбата е за  Монро, която остава  търсената, желаната и изтересната сензация, твърде жадувана от хиляди и толкова сама в смъртта си. Станала продукт на самата себе си, в който не е останало нищо. Зад добрия старт на Playboy стоят привличащите се противоположности на първата жена, която се превръща в попкултурна икона, продавайки изключително визията си. Мъжът, шефът на списанието, първи улавя женствеността, мултиплицира я в тираж и я продава на масите, за да имат всички по много. Хю Хефнър и Мерилин Монро никога не са се виждали, но е факт, че старият Хю си купи гробница точно до тази на сексбомбата. В крайна сметка, Playboy даде хляба в ръцете на жени като Монро, докато те му дадоха лица, които да се купуват от публиката. Съюзът им наистина изглежда незаразрушим и вечен дори в отвъдното.

На прага на 60-те, Хефнър вече е разведен главен редактор на набиращо популярност мъжко списание. Логото със заека циркулира и пропагандира американсикя начин на живот по света също толкова успешно, колкото продуктите на Coca-Cola, които по времето на Студената война са като идеологически бомби в задния двор на комунистическия строй. В разгара на геополитическата културна война Playboy става фактор, защото изразява собствена визия за духа на Съединените щати. През 60-те и 70-те Playboy успява да поддържа ритъма на времето. Еротиката е водещата концепция, която се допълва от политически, социални и културни материали. Голяма част от литературните таланти на XX век публикуват в Playboy. Сред тях са Ъпдайк, Артър Кларк, Кърт Вонегът и Владимир Набоков. Обширните интервюта стават запазена марка за изданието, като в тях се поместват размислите  и страстите  на редица знаменателни политици, общественици, интелектуалци. За Playboy Джон Ленън дава последното си интервю, преди да откаже автограф на Марк Чапман.

Популярността на изданието е толкова голяма, че Хефнър може да си позволи да изразява открито общественото мнение по въпросите на дрогата, секса и рокендрола, което в историческият момент е повече от благосклонно. В най-силните години на Playboy, Хефнър е пионер в много области. Списанието му допринася за сексуалната революция в щатите през 60-те, поддържа стабилна репутация  в културните среди и се превръща в емблема на времето и страната си  Както повечето публични личности-предшественици на обществените катаклизми от средата на века, Хефнър също е подгонен от закона. На 4 юни 1963 то й е арестуван, заради публикуването на фотосесията на Мерилин Монро. Според обвинението, снимките на секс иконата са неприлична литература, която може да изпрати Хю Хефнър в затвора. Съдът обаче така и не успява да стигне до единодушно решение по случая и плейбоят от Чикаго се измъква. Когато през 1975 мъртвото тяло на бившата му секретарка Боби Арнщайн е намерено в хотелска стая, Хефнер публично свързва случая с дейността на Playboy. Според официалната версия Арнащайн е починала от свърхдоза наркотици, но на пресконференция по случая, Хефнър обвинява федералните агенти, че са докарали  бивашата му служителка до самоубийство. Хефнър се чувства подгонен, заради голата политика на Playboy. Освен това, застъпничеството на изданието за по-либерални закони спрямо наркотиците със сигурност дразни властта, която все още безрезултатно гони призрака на марихуаната, чийто мирис необезпокоявано се процежда под вратата на задния й двор. В началото на 70-те, от контракултурата, децата-цветя и социалните сблъсъци са останали само дим и пепел и западният свят лека-полека се връща в старите релси, с тази разлика, че в обществената среда жаждата за секс, наркотици и купони вече не може да бъде утолена. Playboy продължава да сърфира на гребена на тази вълна през това десетилетие, вкопавайки се все по-надълбоко в почвата на американската масова култура. 70-те не са 60-те, но по това време за Хю Хефнър няма значение, защото за него времето е спряло. Той има всичко за безкрайно дълго и го изживява до момента, в който идва време лампите да угаснат и купона да свърши.

През 1985 Хефнър получава сърдечен удар. На 59, идеологът на Playboy започва да се оттегля от империята си, за да се отдаде на всички онези неща, които възрастните богаташи правят, когато се пенсионират, каквито и да са те. Битката за пазарния дял в медийно-еротичното пространство се пада на дъщеря му Кристи, която поема управлението на корпорацията Playboy през 1988. Хю Хефнър се възстановява от удара достатъчно бързо, че да се ожени за докторантка по физико-химия от Йейл, в последствие посветила живота си на тестове за усъвършенстване на Брайловата азбука… разбира се, че не. Щастливата булка е Кимбърли Конрад – мис Playboy Playmate ‘89. И очевидно Кимбърли е била повече от добра с чичо Хеф, защото той  плаща издръжка й и предоставя къща в имението си, в която тя живее до развода им през 2000, въпреки че на практика те не са заедно от години. След като Хефнър решава да продаде къщата й, адвокатът на бившата му жена му представя иск за $ 4 млн. Доста претенциозно за жена, която е получила $ 12 млн. за издръжки на двете им деца, при положение, че с тези пари спокойно могат да се издържат и два милиона деца. Освен това, Хефнър намали нейната издръжка наполовина и сега Кимъбрли ще трябва да измисли как да се оправя с $ 12 хил. на месец, за които не трябва да работи.

Въпреки здравословните проблеми, Хю Хефнър продължава активен полов живот, благодарение на чудото виагра. Митовете за сексуалния глад на магната пораждат различни настроения в широката общественост, предимно защото той може да си позволи да прави това, което другите не могат – да спи с готини млади жени, на възраст, в която повечето мъже вече са се простили с ерекцията си. Добрата новина за него е, че той вече няма как да изгуби, защото за него времето за губене вече е минало. Въпреки финнасовата криза, която поразклати империята му, това едва ли ще наруши привичките на Хеф, нито ще промени философията му за живота. С този начин на живот, той сигурно ще доживее до сто години, докато всички останали губят от времето си за живот, занимавайки се с кредити, осигуровки, задължения, плащания, връзки, пороци, съревнования, кариеризъм, борбички и въобще всички онези неща, които се явяват предпоставка за това да правиш нещата, както всички останали, заради всички останали и накрая да отидеш по дяволите като всички останали. От другата страна на всичко това е представата за нещата, които някои хора вече знаят, но за които другите дори не подозират. Че не е необходимо да играеш по правилата, защото можеш сам да си създадеш правила. Не е нужно да повтаряш думите на другите, когато ти имаш какво да кажеш. Че парите обичат богатите богати и смелите бедни. Ако Хю Хефнър не беше успял с проекта Playboy, еротичните издания щяха да са с едно по-малко, но нямаше да има никакво доказателство за това, че тези, които имат идеи, но нямат пари, въобще имат място на тази земя.

Хефнър във факти:

-          Хеф изглежда обича киното, защото редовно се появява в малки поддържащи роли, в които играе самия себе си. За съжаление, изглежда киното не го обича, защото през 2010 той получи Златна малинка за най-лоша поддържаща роля.  Хю явно си е взел поука и вместо да играе във филм, бе решил да плати за такъв с участието на Робърт Дауни Джуниър. Въпреки, че филмът имаше работно заглавие Playboy и нает режисьор – Брет Ретнър, до този момент изглежда, че шансът  за филма на Хефнър   да  види бял свят е равносилен на възможността този филм да спечели Оскар след това.

-     Невероятно, но факт – човекът, създал библията на хетеросуксуалните, всъщност е и гей активист. През 1955 научно-фантастичинят разказ на Чарлз Бюмонт The Crooked Man е публикуван в Playboy. В творбата на Бюмонт хетеросексуален мъж е преследван, заради сексуалната си ориентация в свят на хомосексуалисти. В някои среди тази история звучи като еротична фантазия. Разказът взривява общественото мнение на всички останали, феновете на списанието негодуват, пуританите вече точат ножовете си за Хю, чийто отговор на атаките е, че ако е грешно да преследваш хетеросексуални в хомосексуално общество, тогава обратното също е грешно. Същественото в случая е, че Хефнър става един от първите гей-активисти, има дори тематичен филм, посветен на него – Hefner: Playboy, Activist and Rebel. Философията на Хеф по въпроса не е хетеросексуална, нито хомосексуална, а про-сексуална, което го превръща в пионер в областта.

-     Ако някой си мисли, че да лежиш по цял ден във въртящо се легло, обгърнат от парфюми, бедра и цици, е най-сладкото и безопасно нещо, значи жестоко се е объркал. Става дума за оцеляване. Трябва да си суров. Понякога борбата е на живот и смърт. Старият Хеф едва не умира по време на оргия с четири от своите нелицеприятни момичета. Старият заек сигурно се е разсеял, защото едва не се задавил до смърт, докато задоволявал момичетата си. Добре, че те се оказали по-сръчни от него и го спасили. В противен случай, той щеше да е първият, умрял от задавяне със секс топчета.

-     Хю Хефнър се е отзовал на призива на обществото и успял да намали нивото на разпространение на СПИН сред населението до приемливи нива. Пробивът в битката с болестта е направен на улиците на Лос Анжелис, където Хеф продава лимонада, заедно с плеймейтките си като като част от кампания за набиране на средства за борба срещу HIV. Според източниците на Meanstream, кампанията се базирала на схващането, че лимонадата е по-сигурен начин да се предпазиш от  СПИН-натрапници, в сравнение с тъпите презервативи.

-     Дори издателите на еротични списания могат да сгрешат, подхвърляйки идеи за германски канцлери по прашки на корицата на Playboy. В интервю за Велт ам Зонтаг Хю Хефнър изказва желание да види канцлер Ангела Меркел като модел на списанието му. Той пророкува рекордин продажби в Гемания и никъде другаде, ако това се случи. И наистина, би било по-добре да задържи снимките за себе си, ако това се случи.

-     Чудиш се защо твоите купони приличат на абитуриентски бал през ‘81? Как така никой не ползва тоалетната, винаги намираш някой заспал в леглото си, вратата на банята не се отваря и нещо ужасно се е случило с плюшеното мече на сестричката ти? Част от мебелировката е пръсната на поляната пред блока, човекът с алкохола от магазинчето вече не знае дали да те нуска вътре, а съседите горят сламеното ти чучело на всяко второ число от месеца? Всеки път след купон се заканваш, че това е за последен, ама наистина последен път и плачеш от слабост, защото знаеш, че отново ще се случи? Всеки знае за какво иде реч, освен Хю Хефнър, защото той има печелившата комбинация: Празненство с група мъже, които изглеждат щастливи, е скромно парти. Решавам този проблем, чрез съотношение 2:1 между жените и мъжете. Толкова е просто! 2:1! Не 0:150!

-     С колко безброй мъже трябва да се е опрашила една 20-годишна руса секс-бомба, която има за близначка друга 20-годишна руса секс-бомба, че да бъде изгонена позорно от имението лично от Хю Хефнър? Близначките Шанън ще отнесат огговора със себе си в своето изгнание. Бившите гаджета на Хеф бяха понижени в приятелки и пратени сред резервите, защото се сринали психически пред дилемата дали да си отварят краката пред всеки срещнат или да живеят честити в злато и банкноти в Playboy кревата. По всяка вероятност, те пак ще живеят честити в злато и банкноти до края на дните си, но в креватите на други заможни старци.

текст Стефан Стефанов, визуализации Saint Eugenius

“Пешеходецът ме блъсна и падна под автомобила.”

“Като се връщах, уцелих друга къща и се блъснах в дърво, което не ми принадлежеше.”

“Другата кола се сблъска с моята, без да предупреди за намеренията си.”

“Мислех, че прозорецът ми е отворен, но се оказа затворен, когато пъхнах главата си през него.”

“Сблъсках се със спрял камион, който идваше отсреща.”

“Един камион влезе на заден ход през предното ми стъкло и удари жена ми по главата.”

“Този човек беше едновременно навсякъде по платното. Трябваше няколко пъти да лавирам, преди да го блъсна.”

“Ударих телефонната будка, докато се опитвах да убия една муха в колата, която ме тормозеше.”

“Шофирах от 40 години, когато заспах на волана и така се стигна до катастрофата.”

“Отивах на лекар с проблеми в задния ход, когато коляновият ми вал отказа и бях принуден да катастрофирам.”

“Като наближавах кръстовището, внезапно се появи знак на такова място, където никога не е имало знак STOP. Не можах да спра навреме, за да избягна сблъсъка.”

“Бутнах пешеходеца на заден ход, защото не исках да ударя предната броня.”

“Автомобилът ми беше законно паркиран, когато блъсна на заден ход другата кола.”

“Невидима кола се появи от пустошта, удари автомобила ми и изчезна отново.”

“Казах на полицията, че не съм ранен, но когато свалих шапката си, установих, че имам счупен череп.”

“Сигурен бях, че старецът никога няма да стигне до отсрещния тротоар, когато колата ми го застигна и го блъсна.”

“Пешеходецът не знаеше в каква посока да поеме, така че аз минах през него.”

В досегашната си кариера Moby е направил над 3000 концерта. Дори споделя, че песните от новия албум Destroyed са композирани късно през нощта в хотелски стаи навсякъде по света). Музиката на Moby звучи в стотици филми, между които „Жега” „Всяка една неделя”, “007: Винаги ще има утре”, „Плажът” и много други.

Moby работи в тясно сътрудничество с много благотворителни организации, сред които Humane Society и Institute For Music and Heurologic Function. През 2007 издава албума Mobygratis, включващ музика, която независими кино продуценти могат да използват безплатно.

През май тази година Moby ще издаде през собствения си лейбъл Little Idiot, новият си, девети по ред студиен албум, наречен Destroyed. Книжката към него ще съдържа фотографии, направени от самия него. Албумът в комбинация със снимките, ще предложи един интимен поглед към света на американския артист и неговия творчески процес. На официалната му интернет страница – moby.com вече са качени за безплатно сваляне три песни от предстоящия албум. Те са обединени в EP със заглавие Be The One. Към всяка една от песните Moby е режисирал и кратко филмче. Песни от Destroyed ще слушаме на живо на 13 август на Spirit of Burgas 2011.

текст: Saint Eugenius, фотография: Spirit of Burgas, www.spiritofburgas.com

]]> http://meanstream.info/mobylization-for-burgas/feed/ 85 http://meanstream.info/spirit-of-leftism/ http://meanstream.info/spirit-of-leftism/#comments Sat, 16 Jul 2011 16:13:39 +0000 St. Eugenius http://meanstream.info/?p=332 Leftfield – едно от най-големите имена на електронната музика в света, e хедлайнер в третата вечер на основната сцена на Spirit of Burgas 2011. Стартирал в края на 80-те, когато …

20 минути след първата доза (50ug)

Наблюдаващият лекар отбелязва – пациентът избира да започнете да рисува с въглен. Експериментален доклад – “Състоянието е нормално… не се наблюдава ефект от наркотика все още”. 

85 минути след първата доза и 20 минути след като втората доза е била приложена (50ug + 50ug)

Пациентът изглежда еуфорично. ”Мога да ви видя ясно, толокова ясно. Това… ти… това е всичко… Имам малък проблем в това да контролирам този молив. Изглежда, че иска да продължи напред”. 

2 часа и 30 минути след първата доза

Пациентът изглежда много съсредоточен върху рисунката. “Контурите изглеждат нормално, но много живи – всичко променя цвета си. Моята ръка трябва да следват смелите извивки на линиите. Чувствам се така, сякаш съзнанието ми е разположено в тази част от моето тяло, която е активна в момента – моята ръка, моят лакът… моят език”.

2 часа и 32 минути след първата доза

Пациентът изглежда увлечен от своя блок с хартия. ”Опитвам друга рисунка. Контурите на модела са нормални, но сега тези на рисунката ми не са. Очертанията на ръката ми стават твърде неестествени. Това не е много добра рисунка май, а? Предавам се – ще се опитам отново…” 

2 часа 35 минути след първата доза

Пациентът започва бързо с друга рисунка. ”Ще направя тази рисунка без да прекъсвам линията… без да спирам… една линия, без прекъсване!” След завършване на рисунката пациентът избухва в смях, след това започва да изглежда разревожен от нещо на пода. 

2 часа и 45 минути след първата доза

Пациентът се опитва да се покатери върху кутията, и като цяло е развълнуван и тревожен – отговаря бавно на предложението дали би желал да направи още няколко скици. Станал е до голяма степен безсловесен. ”Аз съм… всичко е … променено… те се обаждат… лицето ти… преплетени… кой е …” Пациентът си мънка едва доловима мелодия (звучаща като “Благодаря за паметта”). Той променя техниката, с която рисува, на темпера.

4 часа и 25 минути след първата доза

Пациентът се оттегля към леглото, прекарва около 2 часа лeжейки, размахвайки ръце във въздуха. Завръщането му към кутията с материлаите е ненадейно и бавно, сменя техниката с писалка и акварел. ”Това ще бъде най-добрата рисунка, като първата, единствено по-добра. Ако не съм внимателен ще изгубя контрол над движенията си, но аз ще се справя, защото знам. Знам” – (тази дума се повтаря много пъти). Пациентът нанася последната половин дузина корекции по картината, докато в същото време тича напред-назад из цялата стая.

5 часа 45 минути след първата доза

Пациентът продължава да се движи из стаята, пресичайки пространството в сложни вариации от движения. Минава час и половина преди отново да седне и да рисува – той изглежда над въздействието на наркотика. ”Мога да почувствам коленете си отново, мисля, че започва отново да изчезва. Това е доста добра рисунка – този молив е толкова голям, че е трудно да го държа” – (той държи пастел).

8 часа след първата доза

Пациентът ляга на леглото.  Молим го за една финална рисунка, която той изпълнява без всякакъв ентусиазъм. “Нямам какво да кажа за тази последна рисунка, лоша е и безинтересна, сега искам да се прибера вкъщи”.

източник cowboybooks.com.au

Няма нищо присъщо на нашата професия, което да ни кара да подкрепяме заслужаващи си каузи, да промотираме добри неща, да избягваме визуалния шум. Такава отговорност може би съществува в нас като хора. Когато обмислях собствените си причини да съм жив, да ставам сутрин от леглото, може би щях да напиша следното: 1. Стреми се към щастие 2. Не наранявай никого 3. Помагай на другите да постигнат същото. Сега бих променил тези приоритети: 1. Помагай на другите 2. Не наранявай никого 3. Стреми се към щастие.

Моето студио беше заето с готини проекти, с неща, които дизайнерите обичат да правят – като да правиш корица за книга на Дейвид Бърн. Прекарвахме си добре, докато ги правехме и понеже продуктите и събитията, които промотираха тези работи бяха добри, не мисля, че сме наранили някой, който е дал пари за тях. Едно от многото неща, които научих в годината ми без клиенти (година, заделена само за експерименти) беше, че бих искал част от моето студио да започне да прави вместо готини неща, неща със значение.

Графичният дизайн на 80-те беше доминиран от въпросите за оформлението, от лайфстайл списанията – време, в което The Face на Невил Броуди беше голямото събитие. 90-те бяха доминирани от въпросите за типографията, четливостта и подреждането на слоевете, а доминантната фигура беше тази на Дейвид Карсън. След като видни личности като Питър Севил наскоро заговориха за криза на непотребното и започнаха да се оплакват от факта, че съвременната култура е ежемесечна, може би най-накрая се появи място и за съдържанието, за въпросите относно онова, което правим и за кого го правим. Невероятното отражение, което имаше манифестът First Things First върху моята професия, определено сочат в тази посока.

В първото изречение на първата страница на книгата Design for the Real World на Виктор Папанек четем: Има професии, които са по-вредоносни от индустриалния дизайн, но те са твърде малко. И вероятно само една професия е по-лицемерна: рекламния дизайн. Убеждавайки хората да купуват неща, които не им трябват, с пари, които нямат, за да впечатлят другите, на които не им пука, той вероятно е най-мошеническото занимание, съществуващо днес. Знам, че лошият дизайн може да навреди на нашия живот. От проблемите, които малко късче лоша типография предизвика във Флорида, до ненужния спам и свръхпроизводството на опаковки, лошият дизайн прави света едно по-трудно за живеене място. В същото време, силният дизайн за лоши каузи или продукти може да ни навреди дори повече.

добър дизайн + лоша кауза = лошо
Свастиката. Вземете просто за пример от този стар и мощен символ и неговото превръщане в много успешна програма за изграждане на идентичност, проведена от нацистите. Кръстът. Контекстът е от най-голямо значение: християнският кръст е имал едно значение в Европа през XVI в. и съвсем друго в Индия в XX в.

лош дизайн + добра кауза = добро?
От друга страна, лошият дизайн за добра кауза може въпреки всичко да е добро нещо. Ние направихме логото за Концерт за Ню Йорк, огромно благотворително събитие в чест на пожарникарите и полицаите, в който участваха и Пол Макартни, Мик Джагър, The Who. От гледна точка на дизайна, статуята на свободата свиреща на китара е изтъркано клише. Предполагам, че логото няма много общо със събраните над $20 млн. за фондацията „Робин Худ”, всъщност, една малка част беше събрана чрез логото под формата на продажба на сувенири.

как да бъдеш добър?
Трябва ли помощта по дефиниция да бъде себеотрицателна? Позволено ли ми е да получа нещо от самия себе си? Ако помагам, разрешено ли ми е да се забавлявам докато го правя? Четох интервю с английски арт директор, обсъждащ своята спечелила награди рекламна кампания за една асоциация на слепите, чиято кампания е включвала едно поразяваща снимка на куче-водач с присадени човешки очи. Той спомена, че е знаел, че картинка със сладко кутре би събрала повече дарения за асоциацията, но е бил по-заинтересуван от това да печели награди. Той нямаше проблем с това си отношение. Когато GE дават 10 млн. за семействата на жертвите от WTC, ОК ли е за тях, че изглеждат добре, когато правят това? Или, един по-краен случай: ОК ли е за “Филип Морис” да дадат 60 млн., за да подпомагат различни благотворителни инициативи и след това да похарчат други 108 млн., промотирайки своите добри дела чрез реклами в списания? Ако сте бездомници и сте получили топла храна от “Сейнт Джонс” в Бруклин, една от организациите, при които са отишли парите, на вас въобще не ви пука дали хората, които са ви я дали след това ще надуват фанфари в своя чест. Макар, че това наистина е един безумен случай, нямаше ли все пак да е по-добре всичките 168 млн. да се хвърлят в обикновен рекламен бюджет? И защо толкова много звезди участват в благотворителни дейности? Преди пет години си мислех, че те просто искат да промотират своите кариери. Сега съм до известна степен по-малко циничен. Възможно е повечето от тях просто да са осъзнали, че парите/славата/успехът не носят обещаното удоволствие и търсят нещо по-смислено. Бедният Стинг практически разсипа кариерата си с цялото това правене на добро, превръщайки себе си от готиния вокал на Police в просто още един сантиментален бард, защитник на дъждовните гори. Откъде дойдоха критиките? Ако се подигравам на Стинг, карам ли другите звезди да се откажат да последват примера му и по този начин да допринасям за унищожението на дъждовните гори? Ако критикувам Стинг, трябва ли да имам по-добра идея как да помогна на света? Когато философът Едуард ДеБоно говори за ценностите, той ги подрежда в четири еднакви по значение раздела: Аз-ценности: его и удоволствие / Приятелски ценности: принадлежност към дадена група, не се изоставя/ Морални ценности: религиозни ценности, законите, общите ценности на дадена култура / Ценности на човешкия род: човешки права, екология. Аз често правя грешката да се съсредоточавам само върху няколко от тези ценности в собствения си живот. Ние всички сме чували за филантропа дал милиони долари за благотворителност и който бил истински задник по отношение на всичките си приятели. Или за пича, който е изцяло посветен на своето семейство и приятели, но кара Suburban и работи в АЕЦ. Или за самия г-н Бин Ладен: сигурен съм, че той е изцяло предан на своите религиозни ценности, както и на ценностите на собствената си култура, но наистина не му пука за човешките права. Цял живот трябва да се съобразявам и с четирите вида ценности. Мисля, че всеки има своята роля. Наистина няма значение дали съм кмет на Ню Йорк или правя дизайна на туристически брошури за Ню Йорк, или пък замърсявам улиците на Ню Йорк. Винаги можеш да си добър с колега в работата, да пратиш сладко писмо до мама, да обичаш Ани. Разбира се има различни степени на разделение. Спасителният работник от Ground Zero е директно въвлечен; когато аз правя дизайна на значка в подкрепа на кампания за набиране на средства в помощ на спасителния работник, аз съм с няколко степени по-малко замесен. Но като дизайнер може би работя два пъти по-добре, отколкото щях да се справям като спасителен работник. Докато обмислях тези въпроси преди половин година, ме поканиха да участвам в изложба на медия дизайн във Виена. Една от облагите, които съпътстваха изложбата беше правото на безплатна реклама върху цяла страница в най-добрия австрийски вестник – пространство, което можех да използвам както намерех за добре. Имах идея за пакет, който може да се използва в зони на големи катастрофи, земетресения и други подобни. По това време наивно си мислех за далечни места, Индия и Африка, без дори и за секунда да си помислям, че моят Ню Йорк може да се превърне в зона на най-голямата катастрофа. В основни линии това е голям, плитък подобен на Lego блок, съдържащ основни храни като мляко на прах, вода, сушена риба, ориз. След като храната бъде изконсумирана, празният пакет може да бъде напълнен с пясък или кал и използван като тухла при построяването на убежище. В рекламата обяснявах идеята и молех другите дизайнери, производители на опаковки и организации за подпомагане да сътрудничат. Отговорите пристигнаха в лаптопа ми незабавно. Много бяха от студенти, които просто искаха да помогнат, няколко – от австрийски компании за опаковки, заинтересувани от участие и много – от дизайнери и архитекти, предлагащи идеи. Освен това, беше и възможност да се почувствам добре и да изглеждам ОК в своите очи: загриженият дизайнер. Сред всички позитивни отговори имаше и един агресивно-негативен. Написалият го, заявяваше, че това е абсолютно най-лошата идея, която някога е виждал в този контекст, че това е случай, в който се прави дизайн на бедността, просто откровено глупава и издаваща невежество идея. Наистина се изнервих. Не съм свикнал моята работа да бъде толкова мразена. Може би трябваше да продължа да правя обложки за CD. Писмото ме подканваше бързо да се свържа с организациите за помощ и в последствие проведох дискусия с директора на Подготовка за спешни случаи в CARE, най-голямата от всички такива организации. Оказва се, че в спешни случаи CARE купува храна, където е възможно в непосредствена близост: по този начин няма нужда от опаковане, има по-малко боклук, избягват проблемите при доставката и храната съответсва на местните вкусове. Същия начин на мислене се отнася и до убежищата: за всички е по-изгодно да се използват, колкото се може повече местни строителни материали. CARE просто доставя някои допълнителни материали като пластмаси или метални пластини и използва изобретатетлността на населението. В резултат се получават здрави, по-добре построени убежища. Оказва се, че онзи, който ме критикуваше е бил прав: това е една глупава идея. Ето защо: Трябва да бъда част от организация, част от един проблем, за да мога да предложа решение. Правенето на добро отдалеч, като турист, не върши работа. Междувременно в Ню Йорк бях в центъра на бедствието, вече не бях турист. Една от задачите беше създаването на символ, който може да спомогне набирането на средства от различни благотворителни организации, сполетени от последните събития. Нашата идея беше за значка, направена от останките на WTC, парче метал, което е отказало да бъде разрушено. След бедствието при WTC бяха извозени над 1 млн.т. отломки и превозени с камиони и баржи до площадката Fresh Kills в Стейтън Айлънд. Планът е това да се превърне в широкомащабен проект. Можем да съберем $1.5 млн. като продадем 100 хил. значки.

добър дизайн + добра кауза = добро

По-голямата част от сегашния графичен дизайн, правен от професионални компании, се използва, за да промотира или продава, което е добре, но дизайнът може да прави много повече.

дизайнът може да обединява
Франсоа Хопкинсън, писател, артист и един от онези, подписали Декларацията за независимостта на САЩ, е направил дизайна на американския флаг (но никога не е получил пари за това).

дизайнът може да ни помогне да си спомним
Кулите от светлина на Джулиан Лавардиер и Пол Миода, предложени като временен мемориал при Ground Zero, WTC са красив емоционален отклик. Те са призрачни, можем да ги усетим макар те вече да не са тук.

дизайнът може да улесни нашия живот
Всеки, на който се е налагало да купува билети за нюйоркското метро ще се съгласи, че Metro картите улесниха начина по който се придвижваме из града.

дизайнът може да накара някого да се почувства по-добре
След като направихме дизайна на CD обложката за Rolling Stones, се появи известен интерес у пресата в Европа и няколко австрийски и германски тв канала дойдоха в Ню Йорк за интервю. Това беше точно по времето, когато моята майка празнуваше 70-ия си рожден ден. Аз направих тениска с надпис: “Скъпа мамо! Пожелавам ти страхотен Рожден ден!” и я носих по време на интервюто. Австрийския канал се съгласи да излъчи интервютата точно на нейния рожден ден. Мама се почувства по-добре.

дизайнът може да направи света едно по-сигурно място
Cipro се доставя със сложно, трудно за разбиране указание. Можеше просто да информира бързо и ефективно за това кога и как да се приема и какви са страничните ефекти.

дизайнът може да помогне на хората да се сплотят зад една кауза
Серията плакати на Роби Канълс, разлепяни навсякъде из Ню Йорк през 80-те, вероятно казваше нещо на хората, които вече бяха станали американски граждани, но ми показваше, че има и други хора, които не са доволни от администрацията. Предполагам, че избрах тези плакати сред хиляди други, защото наистина съм ги виждал разлепени по улиците. В дизайна има цяла подсекция, плакат за мира или околната среда, която печата хиляди плакати, но само дузина стигат до улицата, а останалите се доставят по различни конкурси. Това разбира се не помага на хората да се обединят зад една кауза, а само помага на егото на дизайнера.

дизайнът може да информира и учи
От времената на абстрактните геометрични знаци и животни в пещерните рисунки, до графиките в NY Times, дизайнерите ни дават едно по-добро разбиране за проблемите.

дизайнът може да събира средства
Като подкрепям всички промоции и реклами, които са събрали пари за организации с идеална цел, давам за пример символа на организацията за борба с Рака на гърдата, който набра внушително количество средства за изследвания на рака.

дизайнът може да ни направи по-толерантни
Плакат на руския дизайнер Андрей Логвин говори сам за себе си. Винтер Сорбек, преподавател по дизайн и главен герой в новия роман на Chip Kidd “The Cheese Monkeys” казва: Чичо Сам е комерсиалното изкуство, американският флаг е графичния дизайн. Комерсиалното изкуство ви кара да купувате неща, графичният дизайн ви дава идеи.
Ако мога да правя това, да давам идеи, това ще бъде една добра причина да ставам от леглото сутрин.

текст Stefan Sagmeister, фотография Stefan Sagmeister Inc.

Казано накратко – съдбата е кучка. Понякога позволява на пълни нещастници да я яхнат и техния окаян живот винаги дава хaрана за размисъл към гореспоменатата теза. Други пък са направо подминавани въпреки, че могат да променят всичко. Става думата за хората, които живеят за нещо, а не просто до 10-то число за аванас. Хората, които правят нещата по своя си начин. Като Брад Ноуел, човек роден с китара в ръка, който живее край училището на улицата и за някакви свои собствени невръстни бесувания си е спечелил терапия с риталин – магическото лекарство на 70-те, което успива демоните в буйинте хлапета за утеха на тенхите родители. С други думи – легален наркотик за мосва упореба, за който Кърт Кобейн твърди, че след години го е тласнал към твръдите наркотици. Наистина невероятно е, какви неща се продават легално по аптеките.

През ‘88, когато (какво се е случило през тази година?) Брад, Бъд Гъф и Ерик Уилсън вече са създали Sublime – един вуду танц от града в края на двайсти век. Смесване на стиловете, текстове като графити и много пиене и марихуана залягат във философията на бандата. Тримата обикалят Южна Калифорния, за да свирят по барове и купони срещу пиячка. Което си е в стила на странстващите музиканти от приказките, които вече имат слънчеви очила, очукан ван и присвити зеници. Не е известно в какво са се забъркали, но според запознати източници става дума за сериозни злоупотреби. Както и първи спречквания с органите на реда. И със лепкавата действителност на ежедневието, което трябва да бъде избегнато, премахнато и направо забранено, защото храни мозъка с несъществени неща.

Всяка група си има периоди на интоксикация, но нещата в един момент опират до това дали купона някога ще свърши. Sublime не са кварталния оркестър за сватби и погребения и успяват да се задържат на пътя. През 1991 албумът Jah Won’t Pay the Bills вижда бял свят, но популяризирането му пропада, главно защото Бъд Гъф работи усилено за званието Посланник на дрогата. Не го получава, но влиза в клиника и касетата, която се продава по концерти и в забутаните квартални магазини, остава за колекционерите.

В размирната за цветнокожите народни маси от Лос Анжелис 1992 Sublime обикалят щата и продават от багажника на колата на Брад 30 хил. копия от албума 40 Oz. to Freedom. Този материал е доказателство, че потенциалът няма значение, докато не бъде забелязан. Енергичност до истерчиност, музика във всички посоки, живот на път във ван. Въпреки всичко, Sublime остават извън полезрението на големите радиостанции, докато Лос Анжелис е в пламъци. Wanna let it burn? В името на едно по-изострено вдъхонвение Брад Ноуел започва двугодишен „експеримент” с хероина. Целта е място в класациите, изходът – неизвестен. Между редовете на песните му започват да се прокрадват намеци за дрога, шепот на дилъри, срещите зад ъгъла.

Може би експериментът е помогнал. Може би Ноуел си е продал душата на дяовал на плажа в Лонг Бийч. Може би просто моментът е бил подходящ. През ’93 парчето Date Rape влиза в плейлиста на радио KROQ и нещата за Sublime започват да се случват. Албум за 1000 долара с място в класацията на Billboard в продължение на 50 седмици. Извънквартална слава и възможности за пробив. Феминистки бунтове срещу съдържанието на песента и бойкот на клипа от страна на MTV. Плюс легендарната порно-звезда Рон Джереми, взел участие във въпросния клип. 40 Oz. to Freedom се оказва обещание за голяма сцена, платинени карти и хотелски стаи с климатик и мокър бар.

Денят се превръща в нощ, а нощта преминава в ден и така до края на света, когато можеш да си го позволиш. Влезли в диаметъра на голямата игра, Sublime продължават да живеят като сърфистите с китарите от плажа. Брад, Гъф и Ерик пият текили и пушат в джойнт в дружески разговор с DJ Jed the Fish в студиото на KROQ и съответно са изритани от радиото завинаги, но наркотично-алкохолните ексцесии набират сила. Времето преминава в орбитата Sublime, която е скрита от гъст, сладникав дим, пиянски крясъци, мелета и неспирен поток от музика за масите. Когато едно меле е в разгара си то не може да бъде спряно, а Брад Ноуел пие и се бие по време по време на американското Warped турне. Това са нормални неща, това се случва, когато си пиян, случва се всеки ден, казва Брад в търсене на философската връзка между бутилката и юмруците. По същото време Гъф е арестуван за притежание на наркотици.

Докато Sublime набират популярност в ефира, Брад Ноуел се превръща в герой от собствената си песен Pawn shop. Вдъхновението излиза много скъпо, реалността в текстовете – опасно изгорена, докато животът бавно се опакова във фолио, вечно готово за употреба. Ноуел се закача на хероин като резултат от своят творчески експеримент и вдъхновението му постепенно го изяжда. Негови китари често се оказват до касетофони за коли и стари часовници Casio в някоя заложна къща, откъдето Майкъл „Мигел” Хаполд (съосновател на легенадрния Skunk Records) ги откупува. В личен план успехът на групата за Брад се оказва стълбата, която води надолу и той все по-често поглежда към пропастта. А пропастта може да да утешава с безкрайност, може да води към някакво по-добро място, да обещава нещо различно, за което задължително трябва да си платиш, но все пак си остава пропаст и единственото сигурно е, че ще се размажеш долу. Това е озъбената реалност, която убягва на артистите и глупаците.

В следващите три години в Брад Ноуел живеят няколко различни личности. Изгряващата звезда обикаля неуморно щата промотирайки новият албум Robin the Hood, свири по клубове и концерти, забавлява се партизанската и е по следите на златния подпис с някой голям лейбъл. Смачканият тип виси на ъгъла, докато очите му, скрити за слънчевите очила, трескаво прескачат от лице на лице в очакване на Човека. Съпругът се опитва да слезе от острието на бръснача, въпреки че знае, че е депресивните му енергии взимат превес над естествените защитни механизми, което означава, че от дяволското хоро няма откачане. В интервю за Rolling Stone, съпругата му Трой Дендекър споделя, че Ноуел е бил много приятна личност под въздействие на дрогата, но докато е бил трезвен, е бил труден за понасяне. Трой твърди, че част от Ноуел никога не е била удовлетворена. Дори и да беше щастлив на 80% ,то в останалите 20% щеше да е тъжен и това го изяждаше. Тя смята, че предписваният в детството му Риталин, е причина за пристрастяването му към хероина. Освен това, той искаше да е рок-звезда. Казваше, че наркотиците са много рок-енд-рол. Пери Фаръл и Кърт Кобейн употребяваха и Брад искаше да опита. Те наистина решиха, че музиката им се получава по-добре, когато са надрусани – имам предвид, че Robin the Hood беше записан, докато Брад беше в най-смазания си период. Албумът е страхотен, но изцяло е посветен на хероина. Бащата търси лечение в рехабилитационна клиника в името на новородения Джейкъб, докато в същото време по-тъмната половина от него остава завинаги тъжна, а несигурността и депресията попиват в костите му. People always ask me why people are all fucked up / At every corner liquor store, изповядва се Брад в контекста на един начин на живот в забавен кадър, където правилата са му ясни до непоносимост и където човек не намира отговорите са себе си между две дръпки на плажа, в бирената пауза по време на концерт в клуба или в кварталния магазин за алкохол. Където кариерата и личния живот на човек вървят в противоположни посоки и личността избледнява до разпад за сметка на публичния образ.

Образът на Брад Ноуел започва да избледнява през 1996. Sublime се подготвят да запишат първият си албум за голям лейбъл. Продуцент е Пол Лиъри от Butthole Surfers, а записите се извършват в студиото на Уили Нелсън в Остин, Тексас. В този момент Ноуел вече е изгорял в индивидуален хаос, среднощни видения и оголено творчество. По пътя е изгубил някаква част от себе си, талантът му избутва групата напред, но парите му пълнят джобовете на дилърите. Същият месец Брад е похаричл над 4 хил. долара за наркотици. По време на записите се налага някой да наминава през банята, за да се увери, че е жив. В по-добрите си дни, Sublime пият коктейли, пушат трева и записват с желание. Друг път никой не може да си стои на краката, нещата излизат извън контрол и избухванията в студиото не оставят никакъв шанс на музиката. Те бяха големи пичове, но в студиото беше истински хаос, казва продуцентът Лиъри, станал свидетел на урагана от биполярни емоции, който налива масло в огъня на творческия процес. Най-важният запис изцежда всичко от Брад и той се прибира вкъщи по-рано.

Брад Ноуел не е първия, който е видял върха, но е е имал сили да стигне до него. Същественото в случая взаимодействието между талант, мисъл и мисия, които се комбинират в летална свръхдоза на 25.11.1996. Човекът, написал историята на живота си от предната седалка на вана, остава завинаги на пътя. Бъд Гъф открива Брад в леглото му, безжизнен и с увиснали на пода крака в хотелската стая на Ocean View Motel. Официална диагноза – смъртоносна хероинова доза. Неофициална диагноза – двадесет и осем години на ръба между голямата мечта и тоталната невъзможност тя да бъде постигната. Последните прашинки от един един живот като пламък потъват във вълните на Surfside. Поредното доказателство за това, че някои артисти са големи, без приживе да са били известни. В повечето случаи тяхната смърт е начало на голямата слава, все едно обществото не може да ги понесе, докато са живи. Прозренията на един мъртъв човек звучат по-авторитетно, но си остават прозрения на един мъртъв човек и това е по-голямата загуба. В тон с драматичния край на тази песен, по ирония на съдбата, най-големият проект на Брад Ноуел всъщност го унищожава. Sublime достигат до върха след смъртта му, но Брад става жертва на собствения си експеримент. Все едно е продал душата си, за да успее групата му да пробие. Човекът има две съдби – злощастно загинал музикант или непознатият от края на бара? А личността и артиста окончателно се разделят, защото пороците на първия пречат на възможностите на втория. Докато артистът твори изкуство, личността руши всичко останало. Всъщност, Брад от Sublime и Брад Ноуел никога не са имали общ път. Тяхното ожесточено, болезнено, гневно, зациклило съвместителство остана на чаршафите на Ocean View Motel в тленния си вариант. Под неопределима форма на материята, истинската част от човека дава смисъл на нещата, които този човек е напарвил, както и нещата, които е искал да направи, но дори не е успял да проследи с поглед.

текст Стефан Стефанов, фотография Internet